— Може би един ден ще ти кажа — спокойно отвърна поетът. — Ако ти ми кажеш същото.
Ако не думите, изражението му ме поуспокои. Пъхнах амулета обратно под туниката си и, усетил познатата болка между плешките, се протегнах, за да я разсея.
Каирпре ме наблюдаваше с разбиране.
— Значи и ти усещаш болката. Е, в това със сигурност си син на Финкайра.
— Болката в раменете ли? Тя какво значение има?
— Има огромно значение — отвърна той. Забеляза объркването ми, облегна се, сплете пръсти върху коляното си и отново заразказва: — Много, много отдавна жителите на Финкайра ходели по земята, също както сега, но умеели и нещо друго. Умеели да летят.
Очите ми се разшириха.
— Между плешките си имали прекрасни бели криле, поне така твърди легендата. Можели да летят с орлите и да се носят сред облаците. Бели крила, безкрайни небеса. Можели да се издигат високо над Финкайра и дори над земите отвъд.
За миг почти усетих повея от крилете на смелия ястреб, устремен надолу, преди да кацне на рамото ми. Беля толкова обичаше да лети! Липсваше ми, почти колкото Риа.
Усмихнах се тъжно на Каирпре.
— Значи сънародниците ми са имали и дяволски уши, и ангелски криле.
Каирпре се развесели.
— Поетично казано, да.
— Какво станало с крилете им?
— Изгубили ги, но не знам как. Тази история не е оцеляла, макар че с радост бих разменил за нея половината си библиотека. Каквото и да се е случило, било е толкова отдавна, че повечето от нас изобщо не са чували, че предците им са можели да летят. А ако са го чували, смятат, че не е вярно.
Внимателно наблюдавах поета.
— Ти обаче вярваш.
— Да.
— Познавам още някого, който би повярвал. Моята приятелка Риа. Тя много би искала да полети — рекох аз и прехапах устни. — Първо обаче трябва да я спася. Ако още е жива.
— Какво й се е случило?
— Отвлякоха я таласъми! Измами ги, за да отведат нея вместо мен, макар че всъщност искаха Галатор. Сигурно вече са я отвели в Замъка под Покрова.
Каирпре се намръщи и наведе глава. Под този ъгъл приличаше на строга статуя с лице от камък, а не от плът. Накрая проговори, а звучният му глас изпълни цялата стая.
— Чувал ли си пророчеството за танца на великаните?
Опитах се да си припомня точните думи.
— „Едва щом в залата затропат великани, стените…“
— До една.
— „Стените до една на пух и прах ще станат.“ Само че нямам никакъв шанс да го унищожа! Мога само да се надявам да спася приятелката си.
— А ако за това трябва да унищожиш Замъка под Покрова?
— Тогава всичко е загубено.
— Несъмнено си прав. Ако унищожиш замъка, ще отървеш Финкайра от Рита Гаур, а нито той, нито Стангмар ще го допуснат! Това би било невъзможно дори за воин като Херкулес, даже ако е въоръжен с могъщо оръжие.
Хрумна ми нещо.
— Може би Галатор е ключът! Нали е последното Съкровище, което търси Стангмар?
Каирпре поклати глава и дългата му грива се развя около раменете.
— Знаем много малко за Галатор.
— Можеш ли поне да ми кажеш какви сили притежава?
— Не. Освен че според древните текстове са „непознаваеми“.
— Изобщо не ми помагаш.
— За съжаление си прав.
Тъжното лице на Каирпре се озари от мимолетна усмивка.
— Мога обаче да ти споделя моята теория за Галатор.
— Говори!
— Вярвам, че силите му, каквито и да са те, отвръщат на любов.
— На любов?
— Да — отвърна поетът и затършува сред книгите. — Не се изненадвай толкова! Историите за силата на любовта са тъй многобройни. Вярвам например, че любовта кара Галатор да свети. Помниш ли за какво говорехме, когато засия под туниката ти?
Поколебах се.
— За… за майка ми?
— Да, за Сапфирооката Елън. Жената, която толкова те обичаше, че се отказа от всичко в живота си, за да спаси твоя. Ако искаш да знаеш цялата истина, запомни, че затова майка ти напусна Финкайра.
Дълго не намерих думи. Накрая, изпълнен със съжаление, рекох:
— Какво магаре съм бил! Така и не я нарекох „майко“, пренебрегвах болката й заради своята. Да можех да й кажа колко съжалявам!
Каирпре сведе поглед.
— Докато си тук, няма да получиш тази възможност. Когато замина, тя се закле, че никога няма да се върне.
— Не е трябвало да ми дава Галатор. Не зная нито как действа, нито на какво е способен.
— Казах ти каква е моята теория.
— Твоята теория е лудост! Твърдиш, че любовта го кара да свети, нали? Е, нека ти кажа, че откакто съм във Финкайра, това се е случвало само още веднъж. В присъствието на кръвожаден паяк!