Щом стигна до първата леха — зеленчукова, доколкото виждах — двойката се раздели. Жената, чиито високи скули ми напомниха за майка ми, се наведе за торба със семена и започна да сади, а мъжът, чиито дълги мустаци се вееха като знамена край брадичката му, взе една кошница и закуцука към дърво, отрупано със спираловидните плодове, които бях опитал под вълшебната шомора. Внезапно той рязко спря и бавно се обърна към мястото, където се спотайвахме. След малко проговори с нисък, хриплив глас, без да сваля поглед от нас:
— Гарлата, имаме гости.
Старицата вдигна очи. Лицето й се сгърчи от тревога, но тя отвърна спокойно, с дрезгав от старост глас:
— Нека се покажат тогава, няма от какво да се боят.
— Аз съм Т‘еилеан — обяви мъжът. — Ако идвате с мир, добре сте дошли.
Бавно подадохме глави, а аз се изправих и опрях тоягата си в земята. Дланта ми докосна дървото там, където нощес го бяха дъвкали зловещите зъби и за миг ме обля хлад. Междувременно Шим застана до мен и изправи рамене, макар че над стената се виждаха единствено очите и щръкналата му коса.
— Идваме с мир.
— А как се казвате?
Поколебах се.
— Наши имена тайна, тях никой не знае — заяви Шим и, за по-сигурно, добави: — Даже ние.
Т‘еилеан се усмихна с крайчеца на устните си.
— Разбирам предпазливостта ти, малки пътнико, но както каза и съпругата ми, при нас няма от какво да се боите. Ние сме най-обикновени градинари и нищо повече.
Прескочих стената, като се стараех да не смачкам крехките жълти зеленчуци, които растяха от другата й страна. Подадох ръка на Шим, но той я отблъсна и сам се изкатери по камъните.
Т‘еилеан отново стана сериозен.
— Сега е опасно да пътувате из Финкайра. Вие сте или много смели, или безразсъдни.
Кимнах.
— Времето ще покаже. А вие? Щом е опасно да пътуваме дотук, животът на това място сигурно е още по-опасен.
— Съвсем вярно — отвърна Т‘еилеан и повика Гарлата при себе си, — но къде да отидем? С жена ми живеем тук заедно от шейсет и осем години. Корените ни са дълбоки колкото тези на дърветата — той посочи към простичкия им дом и добави: — И съкровища не притежаваме.
— Не и такива, които да могат да бъдат откраднати — уточни Гарлата и хвана мъжа си под ръка. — Съкровищата ни са по-големи от всеки сандък, по-скъпоценни от всякакви бижута.
Теилеан кимна.
— Права си, мила моя — той се наведе към мен и се усмихна пакостливо. — Винаги е права, дори когато греши.
Гарлата го изрита силно по пищяла.
— Ауу! — извика той и заразтрива удареното място. — За шейсет и осем години как пък не се научи на обноски!
— За шейсет и осем години съм се научила да те чета като отворена книга — заяви Гарлата и го погледна в очите. После бавно се усмихна. — И все пак онова, което виждам, още ми харесва.
Тъмните очи на стареца проблеснаха.
— Хайде сега, ами гостите? Желаете ли да поседнете? Да хапнете?
Поклатих глава.
— Боя се, че нямаме време да седим — отвърнах аз и посочих спираловидните плодове на най-близкия клон. — Макар че бих приел един от тези. И преди съм ял от тях и бяха чудесни.
Т'еилеан посегна нагоре и едрата му сбръчкана длан откъсна един плод с изненадваща ловкост. Докато ми го подаваше, той рече:
— С удоволствие ще ти го дам, но съм сигурен, че досега не си ял ларкон.
Объркан, аз поклатих глава.
— Тези плодове не растат никъде другаде във Финкайра — обясни градинарят със сериозен глас. — Преди години, дълго преди да се родиш, възвишенията край Несекващата река бяха осеяни с такива дървета, но те не оцеляха след Покварата, връхлетяла останалите ни земи. Това е последното.
Отхапах и слънчевият вкус отново избухна в устата ми.
— Този плод расте и на още едно място, там го опитах.
— Къде? — в един глас попитаха Т'еилеан и Гарлата.
— В Друма, на дървото шомора.
— Шомора? — удивено повтори Гарлата. — Наистина ли си бил при най-рядкото от всички дървета?
— Да. Една приятелка ме заведе.
Теилеан приглади рехавата си брада.
— Ако това е вярно, значи имаш изключителна приятелка.
Лицето ми се стегна.
— Така е.
Лек бриз раздвижи клона над мен и зелените листа прошумоляха. Заслушах се за миг. Чувствах се като човек, който от дни не е пил вода и най-сетне дочува ромоленето на поток. Ненадейно Шим протегна ръка и дръпна плода от ръката ми. Преди да възразя, той лакомо си отхапа — два пъти.
Изпепелих го с поглед.
— Не знаеш ли как се пита?