— Мммпфффф — изломоти малкият великан с пълна уста.
Очите на Гарлата развеселено блеснаха. Тя се обърна към съпруга си и рече:
— Изглежда не само на мен ми липсват обноски.
— Права си — отвърна той, изкуцука встрани и добави също толкова развеселено: — Както винаги.
Гарлата се засмя, хвана клона със силната си ръка, откъсна втори плод и ми го подаде.
— Ето. Започни отначало.
— Изключително сте щедра, особено ако това е последното такова дърво на изток от Друма — благодарих аз, подуших тръпчивия ларкон, отхапах и отново се насладих на познатия слънчев вкус.
— Как така градината ви тъй добре устоява на Покварата? — попитах аз. — Това е чудо.
Двамата се спогледаха и изражението на Т‘еилеан стана сурово.
— Едно време всички земи наоколо бяха такива, но ужасният ни крал промени това.
— Гледката ни късаше сърцата — рече Гарлата, а гласът й изневери.
— Покровът на Стангмар скрива слънцето — продължи старецът. — Все повече, с всеки изминал месец. Мракът нараства заедно със силата на Замъка под Покрова. Междувременно кралската армия сее смърт навсякъде, унищожава цели села. Хората избягаха в планините далеч на запад или напуснаха Финкайра. От тази страна на реката едно време растеше огромна гора, забележителна като Друма. Няма я вече. Дърветата, които не бяха отсечени или опожарени, заспаха завинаги и никога вече няма да продумат. В тези равнини дори почвата, която не е подгизнала от кръв, доби нейния цвят. А Цъфтящата арфа, която би могла да събуди земята за нов живот, ни бе отнета.
Той сведе поглед към загрубелите си ръце.
— Държал съм я само веднъж, като момче, но след всичките тези години още не мога да забравя докосването на струните й, вълнението от мелодията й. Загубихме толкова много! — изкриви лице той и посочи пукнатината в хълма зад колибата. — Виж някога веселия ни извор! Тече едва-едва. Пресъхна земята, пресъхнаха и водите, които я хранеха. Половината ми ден минава в носене на вода.
Гарлата хвана ръката му.
— Аз пък по цял ден обикалям сухата прерия, за да търся семена, които все още мога да съживя.
Шим смутено й предложи остатъка от плода, който ядеше.
— Аз съжалява за вас.
Гарлата го потупа по главата.
— Задръж го и не ни съжалявай. Ние сме по-щастливи от повечето хора.
— Така е, така е — съгласи се съпругът й. — Толкова дълго живяхме заедно, отгледахме няколко дървета. Какво друго да си пожелае човек? — усмихна се той и я погледна. — Имаме само още едно желание, да умрем заедно.
— Като Баукис и Филемон — рекох.
— Кои?
— Баукис и Филемон. Герои от една гръцка легенда, която отдавна научих от… майка ми. Искали само да умрат заедно и накрая боговете ги превърнали в дървета, чиито разлистени клони се прегръщали навеки.
— Колко красиво — въздъхна Гарлата и погледна съпруга си.
Геилеан не продума, макар че ме огледа внимателно.
— Така и не ми казахте — продължих аз, — как оцелява градината ви в тези ужасни времена.
Т‘еилеан пусна дланта на Гарлата и разтвори жилестите си ръце към зеленината, корените и цветчетата наоколо.
— Просто я обичаме. Нищо повече.
Кимнах и си представих колко великолепно е било това място преди да го нагази Покварата. Ако тази градина бе едва малка част от някогашното му изобилие, пейзажът сигурно е бил прелестен като самата Друма, пък макар и не толкова див и тайнствен. Място, където бих се чувствал жив. И свободен. И може би дори у дома си.
Гарлата разтревожено ни наблюдаваше.
— Сигурни ли сте, че не можете да останете за малко?
— Не, не можем.
— Тогава трябва много да внимавате — предупреди ни Геилеан. — Таласъмите са навсякъде, вчера по залез-слънце, докато се връщах с водата, видях двамина. Влачеха някакво безпомощно момиче.
Сърцето ми спря.
— Момиче ли? Как изглеждаше?
Беловласият мъж явно се измъчваше.
— Не можех да се доближа, щяха да ме видят, но докато ги наблюдавах, ми се прииска да ги нападна.
— Радвам се, че не си го направил — каза жена му, а Геилеан вдигна пръст към мен.
— Момичето беше на твоята възраст, с дълга къдрава кестенява коса и носеше дреха, направена сякаш от преплетени лози.
Шим и аз ахнахме.
— Риа — прошепнах едва-едва. — Накъде отиваха?
— Няма съмнение — унило отвърна старецът, — вървяха на изток. И щом са оставили момичето живо, значи Стангмар иска сам да се разправи с него.
Гарлата простена.
— Само като си помисля — младо момиче в онзи ужасен замък!