Вторият ми взор бързо ме оставяше, но аз продължавах упорито да се вглеждам и внимателно да се вслушвам. Знаех, че и най-беглото движение може да се окаже предупреждение за атака — единственото, на което можех да разчитам. Опитвах се да не се препъна в някой камък или клон и стъпвах все по-неуверено.
Отпред различих едва видима пролука между две тъмни скали, посегнали към мастиленото небе. Дали не беше проходът? Приближих се възможно най-тихо. Внезапно спрях, застинах като някое от кривите дървета и се вслушах.
Шим изпълзя до мен.
— Ти чува това?
— Не съм сигурен — прошепнах аз. — Стори ми се, че долавям нещо пред нас.
Изминаха няколко минути. Чувах само дишането ни и блъскането на собственото си сърце.
Накрая леко побутнах Шим по лакътя.
— Да вървим — прошепнах аз, — но по-тихо. Таласъмите са наблизо.
— Оооо — простена Шим. — Аз уплашен. Съвсем, напълно, аб…
— Тихо!
От сенките долетя дрезгав вик, затрополиха крака. Пламнаха факли и разпръснаха тъмнината.
— Таласъми!
Хукнахме към скалистия хребет. Под краката ни пукаха клони, тръни деряха прасците ни. Точно зад нас чувах тежкия дъх на таласъмите, дрънченето на броните им и съскането на факлите.
С Шим се носехме по скалите, като се опитвахме да не се спъваме, а мракът ни притискаше от всички страни. Нито знаехме, нито ни вълнуваше накъде бягаме. Усещахме само, че таласъмите ни настигат.
В отчаян опит да ги заблудя свих рязко встрани. Шим ме следваше плътно и двамата пресякохме хребета. Гледката пред нас смрази кръвта ни. На фона на мрачното небе чак до хоризонта се простираха още по-мрачни хълмове. Най-лошото беше, че долината под нас бе непрогледно черна, осеяна със стотици дребни светлинки. Знаехме, че таласъмите са по петите ни, и въпреки това се поколебахме за миг.
Между главата ми и върха на тоягата профуча копие и падна на земята след хор от дрезгави проклятия, но ние вече се носехме надолу по склона. Препънах се в някаква скала и се преметнах през глава. Шим изчака да се изправя и да грабна тоягата, после двамата нахлухме в тъмната долина.
Мракът ни заля като вълна, а мократа земя омекна под краката ни. Застоялият въздух вонеше. Не след дълго джапахме през поле от бълбукаща тиня, покрито от огромна локва вода.
Внезапно спрях и Шим се блъсна в гърба ми.
— Ти защо спира? — раздразнено попита той.
— Слушай.
— Аз не чува нищо, освен туптене на ожулен мой нос.
— Именно. Таласъмите спряха някъде зад нас.
— Ти прав — кимна малкият великан и неспокойно подуши въздуха. — Мисли ли, че ги е страх дойдат тук?
В кожените ми ботуши се просмука нещо студено.
— Може би това е… Призрачното тресавище.
Вместо отговор в далечината изникна трептяща светлинка и застина в мрака, сякаш за да ни разгледа. Появи се втора, после трета. Скоро из въздуха се носеха поне двадесетина и бавно се приближаваха.
Шим стисна ръката ми.
Надигна се смрад на гниеща риба. Задавих се, белите ми дробове се разбунтуваха, но с наближаването на светлинните тя се засилваше. Разнесе се тъничък, нестроен вой — древно погребално песнопение, пропито със скръб и нестихваща болка. Потръпнах — то сякаш извираше от земята, от светлинките и от вонящия въздух. Идваше и от едната страна, и от другата. От всички посоки наведнъж.
Шим ужасено изписка, пусна ръката ми и побягна по-далеч от скупчените светлинки.
— Чакай! — креснах аз и се хвърлих след него, но след няколко крачки кракът ми се заплете в нещо. Стоварих се по лице в лигава локва, изправих се, измъкнах тоягата си и изтръсках тинята от ръцете си. Воняха на плесен и разложение.
Зловещите светлинки отново се събраха и закръжиха около мен. Воят се засили, заля ме миризма на смърт.
— Шим!
Отговор не последва.
— Шим!
Тогава се чу писък.
Светлините настъпваха и се взираха в мен като десетки очи. Ето как щеше да завърши моето приключение! По-добре да се бях удавил край бреговете на Гуинет, отколкото да загина така, окаян и сам. От пропадналото търсене обаче ме болеше по-малко, отколкото от загубата на Риа. Също като храбрия мерлин, тя бе дала живота си за мен. Аз не заслужавах подобно приятелство, а тя не заслужаваше да умре. Бе толкова жизнена, тъй пълна с мъдрост, която изобщо не разбирах. При мисълта, че съм я загубил, сърцето ми сякаш избухна в пламъци.
Внезапно осъзнах, че Галатор се е разгорял на гърдите ми. Отскубнах го от шията си и го вдигнах високо. Сърцевината му излъчваше искряща зелена светлина и отблъскваше мрака достатъчно надалеч, за да виждам ръката си чак до рамото.