Зловещите светлинки се разколебаха и спряха, воят секна, свеж повей докосна въздуха, а сиянието на Галатор се разрасна. След няколко мига зелената светлина озаряваше цялото ми тяло, както и тоягата.
— Шим! Къде си?
— Тук! — целият подгизнал, той се запрепъва към мен. От гърдите, краката, ръцете и половината му лице се стичаше черна тиня.
Светлинките затрептяха и бавно отстъпиха пред нарастващото сияние, а накрая се скриха в мрака. Воят започна отново, но премина в гневно мърморене.
Окуражен от това отстъпление, продължих напред. На всяка цена щях да пресека тресавището.
С едната ръка държах Галатор над главата си, а с другата стисках тоягата. Накарах Шим да се хване здраво за туниката ми и двамата закрачихме през мочурливите локви. Калта беше лепкава и мека и засмукваше ботушите ми. Внезапно стъпих в плитък ров, стоварих се с плясък във водата и почти изпуснах медальона. Жълтите очи веднага се приближиха, шепотът се усили.
Щом си възвърнах равновесието, заплашителните светлинки пак се дръпнаха. Забавих се, докато измъкна тоягата си от лакомата кал, но накрая тя я пусна с шумно мляскане. С усилие продължихме напред, но си личеше, че Шим няма да издържи дълго. Правеше всичко възможно да не изостава, но водата му стигаше до кръста и газенето бързо го изморяваше.
Собствените ми крака натежаваха все повече, както и ръката, стиснала Галатор. Въпреки това помогнах на малкия великан да се покатери на рамото ми — онова, на което кацаше Беля. Новият ми товар обаче бе много по-тежък от ястреба.
Всяка крачка ме мъчеше, всеки дъх ме изгаряше. Губех сили, сякаш самото тресавище ги изсмукваше. Рамото ме болеше, тинята по краката на Шим капеше върху лицето ми и изгаряше езика ми с прогнилия си вкус.
Чувствах се все по-слаб, а светлинките все по-смели. Шепотът отново се засили, в ушите ми като че ли виеше глутница вълци. Тресавището сякаш бе безкрайно, далеч отвъд предела на гаснещите ми сили.
Силите ми! Дали да ги използвам? Толкова се нуждаех от тях… и толкова ме плашеха! В ума ми отново лумнаха пламъци. Съскаха към лицето ми, изгаряха плътта ми, изпиваха очите ми.
Внезапно се препънах и паднах на колене, като за малко да изпусна и тоягата, и Галатор. Шим изхлипа и се вкопчи във врата ми. Светлинките се скупчиха около нас, за да видят дали отново ще стана.
Напрегнах се с всички сили и се измъкнах от калта.
Опитах се да вдигна Галатор, но той стигна едва до гърдите ми. След още една измъчена крачка пак се препънах, а амулетът се удари в нещо твърдо, вероятно камък. Шим изкрещя, а шепотът почти ме оглуши.
Тогава всичко замлъкна.
32
— Ти жив?
— Не съм сигурен — отвърнах аз. Седнах и изчаках да се разсее пелената пред втория ми взор. От едната ми страна седеше Шим, а от другата лежеше тоягата ми, покрита с воняща кал.
Личицето на спътника ми се сгърчи от тревога и той ме дръпна за туниката.
— Къде сме?
Огледах се и видях най-странната стая, в която някога съм бил. Обграждаха ни полирани каменни стени, под и таван, без нито един прозорец или пролука. Въпреки това синкава светлина озаряваше цялото помещение — бледа и трептяща като свещ, точно преди да угасне. Свещ обаче нямаше.
Потреперих, но не от студ. Не бях сигурен защо, но въздухът тегнеше от зловещи предзнаменования. Сякаш с Шим всеки момент щяхме да се превърнем в нечия вечеря.
Малкият великан се примъкна по-близо до мен.
— Това място страшностно. Като тъмница.
— Съгласен съм.
Ненадейно той посочи към единия ъгъл.
— Кокали!
Подскочих стреснато и разгледах потъналата в сенки купчина до нас. Кости, наистина. Оглозгани до бяло.
Различих ребра, крака и немалко черепи. Човешки черепи. Преглътнах с мъка и се зачудих дали скоро и нашите останки ще легнат сред тях.
Забелязах и други купчини, макар и не от кости. Едната, висока почти колкото тоягата ми, беше от тънки сиви каменни плочки. Другата — от полирани дървени топки с различни размери, гравирани с причудливи символи. Някои бяха по-малки от нокът, други — по-големи от глава и явно бяха подредени внимателно, с определена цел. Забелязах куп пръчки, вързани на снопове и подредени по брой и размер. В далечния край на стаята имаше странни бели кубове с черни точки по стените и макари с черна и бяла вълна, странни морски раковини и метални купи, пълни с камъчета и семена с най-различни форми.
На пода беше постлан дебел килим на червени и черни квадрати. На много от тях стояха дървени фигури, които стигаха до кръста ми. Имаше атакуващи дракони, галопиращи коне, виещи вълци, воюващи таласъми, крале и кралици и други, които не можах да разпозная. В Каир Ведуид бях чувал за игра, наречена „шах“, но тя се играеше на дъска, не на килим. Пък и сред фигурите не би трябвало да има дракони, нито пък таласъми.