— Хайде, хайде! — умоляваше ме Шим. — Аз вижда, таван скоро падне!
Поколебах се само за миг. Къс от тавана над мен наистина пропадна, но аз се втурнах обратно сред развалините. Всичко наоколо се предаваше все по-бързо на разрухата, а тропотът и напевите на великаните отвън се усилваха.
Достигнах Стангмар и се приведох над него. Той лежеше по лице на пода, златната диадема все още блестеше на челото му. Огромна каменна плоча бе затиснала кръста и едната му ръка. Другата, свита в юмрук, вече не шаваше. Само полуотворените му очи издаваха, че е жив.
— Ти? — дрезгаво простена той. — Дойде, за да гледаш как умираме ли? Или мислиш сам да ни убиеш?
Отговорих, като се пресегнах и сграбчих ръбовете на плочата. Опитах се да я повдигна с всички сили и макар че краката ми трепереха, а дробовете ми заплашваха да се пръснат, камъкът дори не помръдна.
Щом осъзна какво правя, кралят ме изгледа с презрение.
— Значи ще ни спасиш сега, за да ни убиеш по-късно?
— Ще те спася сега, за да живееш по-късно — заявих аз, макар че подът започваше да се накланя.
— Ха! И очакваш да ти повярваме?
Съсредоточих се и отново напрегнах мускули, като призовах всичките си сили. По челото ми плъзна пот и опари незрящите ми очи. Накрая плочата леко помръдна, но това не стигаше, за да освободя Стангмар.
Преди да успея да опитам отново, подът пропадна. Двамата се изтърколихме в мрака, а край нас се надигна предсмъртният рев на Замъка под Покрова.
Изведнъж нещо спря падането ни и със Стангмар се претърколихме един връз друг. Отначало не разбрах върху какво сме паднали, макар че усещах, че е много по-меко от камък. Тогава факлите на великаните отново грейнаха, аз огледах руините под нас и чух познат глас. Веднага разбрах какво се е случило.
— Аз ви хванал! — тържествуващо извика Шим. — Хубавостно е, че имам две ръце!
— Да — отвърнах и седнах в шепата му. — Хубавостно е. Великанът се намръщи.
— Злият крал е с теб — обяви той и гневно изрева: — Аз ще го изяде!
Ужас обля лицето на Стангмар.
— Чакай! — извиках аз. — Нека да го пленим, а не да го убиваме.
Кралят ме зяпна удивено.
Шим отново изръмжа и недоволно сбърчи огромния си нос.
— Ама той лош! Съвсем, напълно, абсолютно лош!
— Може и така да е — отвърнах аз, — но освен това ми е баща — обърнах се и се взрях в тъмните очи на мъжа до себе си. — Едно време, много отдавна, обожавал да се катери по дърветата. Понякога само за да усети беса на някоя буря.
Погледът на Стангмар едва забележимо омекна, сякаш думите ми го прободоха по-дълбоко от острието на Душегубеца. Той се извърна.
Шим ни остави върху купчина суха трева на склона на хълма, където доскоро застрашително се издигаше Замъкът под Покрова. После се отдръпна, а земята се разтресе под краката му. Седна и опря гръб в хълма, протегна се и шумно се прозя. Знаех, че скоро ще захърка още по-шумно.
Наблизо стоеше Риа и аз оставих измъчения Стангмар, за да отида при нея. Тя бе вперила взор на запад, отвъд руините на замъка, към бледозелената ивица на далечния хоризонт. Дочу стъпките ми и се обърна, а широко отворените й очи сякаш танцуваха.
— Ти си в безопасност!
— Като повечето Съкровища — кимнах аз и тя се усмихна за пръв път от много време насам. — Риа! Аз ли греша, или става по-светло?
— Не грешиш! Покровът си отива, като замъка и гулиантите.
Посочих към великаните. И танцът, и напевите им бяха утихнали и те си тръгваха, един по един или на групи.
— Къде отиват?
— По домовете си.
— По домовете си — повторих аз.
Двамата огледахме останките от замъка. Макар че Танцът на великаните бе разрушил повечето от тях, забелязах няколко огромни камъка, непокътнати и подредени във величествен кръг. Някои бяха изправени, други — леко наклонени, а трети крепяха тежки напречни канари. Може би великаните ги бяха наредили така, а може би просто не ги бяха съборили. Не знаех.
Докато първите слънчеви лъчи огряваха Мрачните хълмове, аз мълчаливо наблюдавах внушителния кръг. Хрумна ми, че този каменен пръстен ще се издига като вечно доказателство, че и най-здравите стени не могат завинаги да препречат пътя на онова, което е истинско. Истинският взор. Истинското приятелство. Истинската вяра.
Изведнъж осъзнах, че помня детството си на това място. На същия този хълм! „Едва щом в залата затропат великани, стените до една на пух и прах ще станат.“ Разбрах, че пророчеството не се отнася само за каменните стени. Моите собствени вътрешни прегради, които ме бяха откъснали от миналото ми в деня, когато се озовах на брега на Гуинет, бяха започнали да се рушат заедно със стените на замъка.