— Надявам се, Марая. Искрено се надявам.
—Ричард, добре ли си? Звучиш някак унило, угрижено…
— Как долавяш тези неща, Марая? Баща ми ме попита същото снощи. Доста мислих и взех решение, което отдавна отлагам. Утре вечер ще се видим. – После тихо добави: – Нямам търпение да те видя.
Ричард е решил да се върне и да завърши подготовката си за йезуит, помисли си Марая и се учуди защо е толкова изненадана. Той внасяше живец в компанията, но нямаше да го виждат често, когато се присъедини към ордена.
В седем се преоблече в дълга синя пола и бяла копринена блуза, оправи си грима, пусна и разреса косата си и прекоси моравата между двете къщи. Звънна на вратата. Отвори Лиза. Както обикновено изглеждаше зашеметяващо в дизайнерската пъстра блуза, панталона със сребърен колан и сребърните сандали с висок ток.
Лойд говореше по телефона. Махна на Марая и тя последва Лиза във всекидневната, където на масичката вече бяха подредени чинии със сирена и соленки. Лиза наля вино за двете.
— Май му звъннаха от полицията – обясни тя. – Разследват обира у нас. Боже, няма ли да е страхотно да си върна част от бижутата? Много ми липсват изумрудите. Още ме е яд, че не ги взех със себе си по време на пътуването.
— Това наистина е интересно – каза Лойд, когато се присъедини към тях няколко минути по-късно. – Полицията на Ню Йорк звъни на хора, паркирали в гаража на Западна 52-ра улица до хотел „Франклин“. Нашето име е в списъка заради онова благотворително мероприятие, което посетихме в хотела преди няколко месеца. Един от служителите в гаража подозира свой колега – видял го да закача на клиентска кола устройство за проследяване. Въпросният клиент живее в Ривърдейл. Полицията проверила колата му, намерила устройството и накарала семейството да замине за Хамптънс за няколко дни. Според полицията крадецът действал, след като провери движението на дадена кола. Ако е на друго място или не се движи известно време, отивал да види дали къщата е празна. Местната полиция държала къщата в Ривърдейл под наблюдение. След три дни този тип се опитал да нахълта. От мен искат да проверя дали има проследяващо устройство на нашата кола. Ако има, не бива да го пипам, те ще се опитат да свалят отпечатъци от него.
Лойд изчезна към гаража. Върна се след малко и обяви:
— На мерцедеса има проследяващо устройство. Значи го е поставил онзи, който е влизал тук!
— Изумрудите ми! – възкликна Лиза. – Дали ще си ги върна?
На Лойд сърце не му даваше да отрезви съпругата си; най-вероятно изумрудите вече са извадени от бижутата и продадени.
≈ 31 ≈
В понеделник вечерта Катлийн лежеше в единична стая в психиатричното отделение на Медицинския център на Берген. Няколко пъти се опита да стане от леглото, затова я привързаха леко през ръцете и краката, та да не направи нов опит.
Освен обичайните й лекарства й дадоха леко успокоително и тя лежеше кротко, но в ума й се преплитаха противоречиви мисли и спомени.
Усмихна се. Джонатан е там. Те са във Венеция на меден месец и се разхождат хванати за ръка по площад „Сан Марко“…
Джонатан е горе. Защо не слиза да си поприказва с нея?
Толкова много шум… Толкова много кръв… Джонатан кърви.
Катлийн затвори очи и се размърда неспокойно. Не чу отварянето и затварянето на вратата и не знаеше, че медицинската сестра се е навела над нея.
Катлийн е на горната стълбищна площадка и входната врата се отваря. Кой е? През антрето преминава сянка. Не видя лицето…
Къде е шалът й?
— Толкова много шум… Толкова много кръв – прошепна тя.
— Катлийн, бълнуваш – каза нечий глас успокояващо.
— Пистолетът – промърмори Катлийн. – Рори го постави в лехата с цветята. Видях я. Има ли пръст по него?
— Катлийн, не те чувам. Какво каза, скъпа? – попита сестрата.
— Ще обядваме в „Киприани“ – обяви Катлийн.
Усмихна се и заспа. Намираше се отново във Венеция с Джонатан.
Сестрата излезе на пръсти от стаята. Имаше инструкции да записва всяка дума на пациентката. Внимателно, дума по дума, тя написа в картона: „Толкова много шум. Толкова много кръв. После каза, че ще обядват в „Киприани“.
≈ 32 ≈
В понеделник сутринта Рори стигна до най-горното стъпало на изхода от станцията на метрото и зърна чакащата я на ъгъла кола. Бе бързала по стълбите и остана без дъх. Не я напускаше усещането, че всичко наоколо след миг ще я притисне. Трябваше да вземе парите и да избяга. Преди години изчезна; сега ще го повтори. Веднага щом излезе от затвора след седемгодишен престой там заради ограбването на старата дама, тя избяга.
Бе си създала нова самоличност, помисли си тя. „Превърна“ се в своя братовчедка, пенсионирана гледачка, която се премести в Италия, където внезапно почина. Здравата беше работила, прецени тя гневно. Сега дори да не докажат, че е оставила пистолета навън и е „забравила“ отключена входната врата, ще я върнат в затвора, защото наруши споразумението да не напуска града до второ нареждане. Бе видяла как лудата Катлийн гледа през прозореца, докато оставяше оръжието в лехата с цветята. Дали я е забелязала? Понякога я чуваше да изтърсва нещо, за което мислеше, че е минало покрай ушите й.