Выбрать главу

Когато най-сетне настъпи дългоочакваният ден, в който Робер трябваше да замине, Мари Анж стана рано-рано, още призори, и отиде в овощната градина. Остана там, докато брат й не дойде да я потърси.

— Няма ли да закусиш с мен, преди да тръгна? — попита я тихо той. Можеше съвсем ясно да види следите от сълзи по лицето й.

— Не искам.

— Не можеш да стоиш тук през целия ден. Ела и изпий едно cafe au lait2, преди да тръгна.

— Не искам!

Беше й забранено да пие кафе, но той винаги й позволяваше да отпие голяма глътка от неговата чаша. Най-много обичаше да пуска вътре бучки захар и да наблюдава как те потъват и се напояват с кафявата течност. Мари Анж ги вземаше в уста и пръскаше брат си, преди Софи да я види.

— Не искам да ходиш в Париж — рече през сълзи, а брат й я прегърна нежно и я поведе към замъка, където ги чакаха родителите им.

— Няма да отсъствам дълго. Ще си дойда в къщи за деня на Вси светии. — Тогава бе първата ваканция според учебната програма на Сорбоната и беше само след два месеца. Но за малката му сестричка явно изглеждаше като след цяла вечност. Не бива да тъгуваш за мен. Ще бъдеш много заета да измъчваш Софи, мама и татко, а освен това отново ще видиш всичките си приятели от училище.

— Защо изобщо трябва да ходиш в тази тъпа Сорбона да учиш? — тросна се момичето, като закри лицето си с ръце. Пръстите й вече бяха целите в прах от дърветата и той се разсмя, като я погледна. Личицето й бе толкова мръсно, че приличаше на малко циганче. Бе галеница, обичана и защитена от всичко. Беше наистина тяхното бебе.

— Трябва, за да получа образование, така че да мога да помагам на татко в работата му. И ти също ще дойдеш в Париж някой ден, защото едва ли цял живот ще искаш да се катериш по дърветата. Мисля, че ще ти хареса. — Тя му се усмихна през сълзи и седна до него на масата за закуска.

Франсоаз бе облякла много елегантен костюм в морскосиньо, който си бе купила от Париж предната година, а баща им бе с черни панталони и блейзър, а тъмносинята вратовръзка „Хермес“ бе подарък от жена му. Бяха красива и впечатляваща двойка. Тя бе само на тридесет и осем, но изглеждаше поне с десетина години по-млада, с тяло на момиче и интелигентно, фино лице без грим. Бе почти същата, каквато си я спомняше Джон от първия ден на тяхната среща. И той беше хубав и много рус, непроменен от онзи съдбовен ден, в който се бе приземил неуспешно с парашута си върху дървото във фермата на нейните родители.

— Обещай ми, че ще слушаш Софи, докато ни няма — помоли я майка й, докато Робер слагаше захарчета в кафето под масата, а Мари Анж ги вземаше и смучеше с изпълнен с благодарност и любов поглед. — Няма да ходиш там, където не може да те намери! — Всъщност момичето щеше да започне училище след два дни и майка й се надяваше, че това ще отвлече достатъчно мислите й и ще разсее скръбта по брат й. — Татко и аз ще си бъдем вкъщи в края на седмицата.

— А аз ще ти се обаждам по телефона от Париж — обеща й Робер.

— Всеки ден ли? — попита Мари Анж и огромните й сини очи се впериха в него. Бяха същите като очите на брат й и на баща й.

— Толкова често колкото мога. Ще бъда доста зает с уроците си, но ще ти се обаждам.

Той я прегърна силно, притисна я до гърдите си и я целуна по двете бузи. После се качи в колата при родителите им. Точно преди да затвори вратата, Робер пъхна едно малко пакетче в ръцете й и заръча да си сложи онова, което е вътре. Мари Анж все още го държеше в ръце, когато колата се изгуби от погледа й. Когато двете със Софи се върнаха в кухнята, момичето отвори подаръка и откри вътре тънка златна верижка и медальон със снимката на брат си в него. Беше усмихнат и тя си спомни, че правиха снимките миналата Коледа. А в другата половина на медальона имаше малка снимчица на родителите им, правена същия ден. Беше прекрасна. Софи й помогна да закопчае капачето и да окачи верижката на врата си.

— Какъв чудесен подарък ти е направил Робер! — рече добрата икономка, бършейки очи, сетне се залови да събира чиниите от масата.

Мари Анж изтича до огледалото, за да разгледа по-добре медальона. Усмихна се, но изведнъж се почувства много самотна. Сякаш някаква огромна вълна от самота я блъсна и погълна, когато спря очи на образа на брат си. Вълната се върна и я заля отново, когато погледна майка си и баща си. Майка й я бе целунала два пъти, преди да тръгне, а баща й я бе взел в прегръдките си и отново бе навил къдриците й около пръстите си. Беше й обещал да я вземе от училище в събота рано следобед, когато щяха да се върнат от Париж. Но сега къщата беше невъобразимо празна без тях. Мари Анж изтича в стаята на Робер, седна на леглото му и се замисли.

вернуться

2

Кафе с мляко (фр.) — Б.пр.