Кръгът в пръстта не беше завършен — оставаше му съвсем малко. Още съвсем малко и щяха да са изминали двайсет и четири часа. Но тогава, докато Земята продължаваше да се върти, а сянката вече се движеше без другаря си, мъжът остана да лежи безжизнен по средата на прашния гроб, под жестокото небе, и работникът най-накрая се сдоби с компания.
Глава 1
В началото Нейтън Брайт не видя нищо, а после пред очите му ненадейно се разкри всичко.
Той изкачи възвишението, като стискаше здраво волана, докато черният път се опитваше да му отнеме контрола от ръцете, и внезапно всичко се появи пред очите му. Виждаше го, но все още ги разделяха цели километри и това му даваше време — прекалено много време — за да осмисли това, което виждаха очите му и което ставаше все по-голямо пред тях. Нейтън извърна глава към спътника си.
„Не поглеждай“, искаше му се да каже, но не го направи. Нямаше смисъл. Гледката привличаше погледа като магнит.
Нейтън спря джипа по-далеч от оградата, отколкото трябваше. Дръпна ръчната спирачка, но остави двигателя и климатика да работят. Те изскърцаха пронизително — несъмнено показваха недоволството си от зимата в Куинсланд.
— Стой в колата — каза той.
— Но…
Нейтън затръшна вратата, преди да чуе края на оплакването. Отиде до оградата, разкъса най-горните телове, покатери се през дупката и прескочи в имота на братята си.
Наблизо, точно до гроба на работника, беше паркиран друг джип. Неговият двигател също работеше, а климатикът му без съмнение бе включен на пълна мощност. Нейтън се насочи натам. Вратата на шофьора се отвори и отвътре излезе най-малкият му брат.
— Здравей — провикна се Бъб2, когато се приближи достатъчно, та да го чуе.
— Здравей.
Срещнаха се до надгробната плоча. Нейтън знаеше, че все някога ще трябва да погледне надолу. Реши да отложи този момент и подхвана разговор.
— Ти кога… — Чу раздвижване зад себе си и размаха пръст. — Слушай! Стой в проклетия джип! — Наложи му се да вика заради разстоянието и гласът му прозвуча по-грубо, отколкото му се искаше. После продължи малко по-меко: — Остани в джипа. — И това не прозвуча по-благо, но поне синът му го послуша.
— Забравих, че Зандър ще е с теб — каза Бъб.
— Аха. — Нейтън изчака вратата на джипа да се затвори. Силуетът на сина му се виждаше през предното стъкло; младежът беше на шестнайсет години — вече по-скоро мъж, отколкото момче. Нейтън се обърна отново към брат си. Поне към този, който стоеше пред него. Средният им брат, Камерън Брайт, лежеше в краката им до надгробната плоча. Слава богу, беше покрит с избеляло платнище.
Нейтън направи нов опит да попита:
— От колко време си тук?
Бъб се замисли, както често правеше, преди да отговори. Очите му бяха леко заслонени от периферията на шапката, а думите излизаха от устата му малко по-бавно от обичайното.
— От снощи, малко преди да се стъмни.
— Чичо Хари няма ли да дойде?
Пак мина време, преди брат му да поклати глава.
— Къде е той? У дома с мама?
— И с Илзе и момичетата — отвърна Бъб. — Предложи да дойде, но му казах, че вече пътуваш насам.
— Постъпил си добре, някой трябва да стои при мама. Ти имаше ли някакви проблеми? — Нейтън най-накрая погледна вързопа в краката си.
Такова нещо със сигурност би привлякло животните, които се хранеха с мърша.
— Имаш предвид кучетата динго?
— Да, мой човек. — Разбира се. Какво друго? Тук животинският свят не беше особено разнообразен.
— Наложи се да произведа няколко изстрела. — Бъб се почеса по ключицата и разкри част от западната звезда на Южния кръст3, татуиран там. — Иначе нямах други проблеми.
— Добре, добре. — Нейтън се изнервяше винаги когато говореше с брат си. Искаше му се Камерън да беше тук, за да успокоява топката, и усети ненадейна остра болка в ребрата, защото осъзна какво се бе случило. Пое си дълбоко въздух, който запари в гърлото и дробовете му. Това, което се случваше сега, беше толкова трудно за всички!
Очите на Бъб бяха зачервени, а лицето — неизбръснато; изглеждаше шокиран. Нейтън предполагаше, че и неговото изглежда така. Двамата с най-малкия му брат си приличаха, но немного. Семейната им прилика се долавяше по-ясно, когато Камерън застанеше в средата, защото той приличаше и на двамата. Беше нещо като мост, при това в много отношения. Бъб изглеждаше изморен и както винаги напоследък, по-възрастен, отколкото си спомняше Нейтън. Деляха ги дванайсет години и Нейтън все още изпитваше лека изненада, че брат му вече наближава трийсетте, а не е в пелени.