— За бога, Хари трябваше да си гледа работата.
— Ще го подновиш ли?
— Да, явно трябва да го направя, след като всички вие толкова се тревожите. — Нейтън се опита да говори спокойно. — Смятах, че ще се зарадваш. Постоянно участваш в онези протести.
— Нямаш си доверие, когато има оръжие наблизо. Защо това да ме радва? — Зандър звучеше изтощен.
— Не това е причината, приятелче.
— Така ли?
— Да. — Нейтън отмести поглед. — Да. Имам предвид, че тук има цял оръжеен шкаф, нали? Това изобщо не ме притеснява.
— Тук не си съвсем сам.
Нейтън започна да диша дълбоко, докато не се успокои малко.
— Слушай. Извинявай. Не е твоя работа да се тревожиш…
— Не се извинявай — прекъсна го Зандър. — Направи нещо по въпроса. Премести се. Някъде, където ще има други хора. Започни отначало. Може би мама ще ти заеме малко пари. Знам, че те заряза, но…
— Раздялата беше по взаимно съгласие, благодаря много, приятел.
— … тя е много по-щастлива, откакто е с Мартин. Обзалагам се, че ще ти помогнат, ако ги помоля…
— Не го прави. Говоря сериозно, Зандър. Не моли майка си.
— Господи, татко, тогава ти трябва да направиш нещо. Слушаш ли ме изобщо? — Младежът прокара ръка през косата си. — Просто се страхувам, чу ли? Страхувам се, че имотът и всичко това… — посочи към празнотата зад прозореца той — … че цялата тази проклета пустош ще те пипне, както направи с чичо Кам.
Тишината, която настана, беше по-оглушителна от ръмженето на двигателя. Досега Нейтън не беше и помислял, че е възможно да се почувства още по-нещастен от положението, в което се намираше.
— Няма нужда да се страхуваш. Какво да направя, за да се почувстваш по-добре?
— Като за начало можеш да си включиш радиото.
— Добре. Лесна работа.
— И да го използваш от време на време. Казвай на хората, че си жив.
— Вече го правя. Дори разполагам със специална система.
Преди година, след като имотът на Нейтън се наводни и две седмици не можаха да се свържат с него по телефона, Хари дойде до къщата му и му даде обикновен сателитен GPS тракер.
— Изпратиха ме да ти дам това — беше казал възрастният мъж. — Натискаш този бутон, ако си добре, и този, ако не си добре. Това изпраща сигнал до „Бърли Даунс“. Натискай го всяка вечер, Нейтън, без изключение.
Така и правеше.
— Трябва да си намериш друго куче — продължи Зандър.
— Не искам.
— Обзалагам се, че никой няма да има нещо против, ако вземеш кучето на Кам. То, изглежда, те харесва.
— Не го искам.
— Защо?
— Защото не искам някой да го убие, както направиха с Кели.
Зандър помълча малко.
— В крайна сметка не се ли оказа, че не са я убили?
— Убиха я. — Нейтън поклати глава. — Мислиш, че не знам за какво говоря ли?
— Не, нямах това предвид. Вярвам ти. Просто Глен каза, че не е намерил капани с отрова и вероятно е била болна или нещо подобно.
— Откъде знаеш какво е казал Глен?
— Той ми каза последния път, когато бях тук.
— Аха. Добре. — Нейтън се вторачи право напред. Не беше свикнал двамата да си говорят с остър тон.
— Виж, татко, хората се тревожат, защото тук не е нужно много, за да се объркат нещата. А на всички им е ясно, че на теб ти е по-трудно, отколкото на останалите. По-трудно, отколкото на чичо Кам и… — въздъхна Зандър. — Имам предвид, че дори той не е успял да се справи в крайна сметка.
— Признавам, че нещата при мен не вървят страхотно напоследък. Но честно казано, проблемът не е имотът, приятел. Не е само той.
— Какъв е тогава?
Нейтън не отговори веднага.
— Не знам. Много неща. Взех някои лоши решения. Извърших някои глупави постъпки. Онази случка с проклетия Кий… с дядо ти.
Млъкна, но тази пътека му беше толкова позната, че можеше да я извърви със затворени очи. Познаваше до болка всичките ако. Какво щеше да стане, ако не беше отишъл в града онзи ден? Какво щеше да стане, ако беше заредил с гориво предишната вечер и не се беше срещнал с тъста си? Какво щеше да стане, ако беше тръгнал да се прибира с един час по-рано или по-късно и не се беше натъкнал на Кийт, който бе отбил на пътя? Какво щеше да стане, ако не беше подминал човек в нужда? Какво щеше да стане, ако беше по-добро човешко същество?
Всички тези въпроси го отвеждаха все до едно и също място, на което зацикляше всеки път. Отговорите се рееха мързеливо във въздуха над блестящия, окъпан в слънчева светлина път, по който не беше поел.8
— Не е само имотът, Зандър — повтори Нейтън.
Повтори го и на себе си, докато се вслушваше в бръмченето на двигателя на брат си. Имаше още много: радиото, по което никой не го търсеше, невъзможността му да наема добри работници, морето от банкови извлечения, които показваха, че е на червено, развалената хладилна камера и като капак на всичко — сети се за заключената къща и се ядоса на сина си — трябваше да плаща фактура на техника, който не беше свършил никаква работа, но пък си бе направил труда да отиде до къщата му. Да не забравя и Илзе…