В това мрачно ограждение бяха погребани поколения от рода Дант. Представих си с каква мъка и чувство за самота близките им ги бяха полагали да почиват в мир. Но най-силно ме порази фактът, че много от гробовете бяха къси — знак, че бяха на деца.
Не знам колко дълго се взирах в тях, размишлявайки за независимата общност, която кланът Дант се бе надявал да основе, и как жестоко бяха рухнали мечтите им. Най-сетне се махнах, заобикаляйки отзад руините.
Някакво малко животинче притича между дърветата зад мен. Може би катеричка. Но тъй като до този момент не бях доловил признаци на живот около това място, шумът ме стресна. Тук нямаше дори птици.
Потейки се под палещото слънце, забелязах, че буреносните облаци бяха малко по-близо. Като внимавах за отровния бръшлян, продължих да вървя зад изгорялата къща. Внезапно почувствах слабост в краката. За момент се уплаших, че става нещо с мозъка ми, че съм получил удар и губя равновесие. Крачките ми станаха още по-несигурни. Задъхах се, когато поникьосан осъзнах, че проблемът не беше в мозъка, нито в краката ми. Земята под мен се продъни. Усетих, че пропадам.
В следващата секунда се оказах заклещен до кръста. Изпъшках. Краката ми висяха в някакво невидимо празно пространство. С разтуптяно сърце, аз се подпрях с ръце на пръстта отстрани и се помъчих да се измъкна от дупката, в която бях попаднал.
Ала ръцете ми се огънаха както и краката преди това. И колкото повече ги натисках към земята, толкова повече затъваха те в нея. Отново пропаднах, но успях да разперя ръце и да се спра миг преди разширяващата се дупка да ме погълне изцяло.
Краката ми се люлееха безпомощно, тялото ми висеше над някаква бездна. Над земята бяха останали само раменете и главата ми благодарение на разперените ми ръце. Чух приглушено тракане някъде под мен и се задъхах, неспособен да си поема достатъчно въздух. Почвата отново поддаде. Тракането се усили, изкрещях и полетях в дупката.
7
Краката ми рязко се удариха в дъното. От сблъсъка колената ми се подгънаха, политнах назад в тъмнината и се стоварих върху нещо. Раницата се сплеска зад гърба ми, при което фенерчето, шишето с вода и пистолетът се врязаха в плешките ми. Халосах главата си и едва не изгубих съзнание. Мирис на плесен изпълни ноздрите ми. Ужасяващото тракане ме накара да се притисна по-силно към това, върху което се бях изтърсил.
То ми заприлича на някаква плоскост. Беше направена от дърво, станало поресто и меко. Едва тогава осъзнах, че бях паднал върху изгнилите останки от дървен под. Между тях се показваше цимент. Лежах насред голяма локва вода, от която панталоните ми бяха подгизнали. Но това нямаше значение. Интересуваше ме единствено тракането в мрака, което идваше от отсрещния край, и вълнообразните движения, които долавях на бледата дневна светлина, проникваща през отвора на дупката.
Змии. Скочих на крака и се притиснах в ъгъла. „Фенерчето, вземи проклетото фенерче!“ — помислих си аз. Обезумял от страх, свалих раницата от гърба си, дръпнах ципа, мушнах вътре ръка и трескаво започнах да ровя за фенерчето. Включих го, без да се мая и насочих мощния му лъч към тъмнината срещу мен.
Подът бе покрит с навити на кълбо кротали14, които ядосано тракаха с опашки. От гърлото ми се изтръгна сподавен стон. Отместих светлината на фенерчето към локвата в краката ми, страхувайки се, че и там ще видя навити на кравай влечуги. Но в зеленикавата вода нямаше змии. Беше дълбока около пет сантиметра и аз пламенно се помолих по някакъв начин тази тинеста течност да се окаже отблъскваща за тях. Подът беше наклонен към ъгъла, в който стоях, и това обясняваше събралата се дъждовна вода, но отляво и отдясно, както и в отсрещния ъгъл по-издигнатата му част бе суха, затова змиите се бяха скупчили там.
„Колко ли надалеч могат да се хвърлят гърмящите змии? — запитах се аз. — На два пъти по-голямо разстояние от дължината на собственото им тяло? А може би на три пъти по-голямо?“ Ако беше така, значи влечугите можеха да се метнат през водата върху мен. Обаче падането ми ги бе уплашило, карайки ги да се шмугнат назад и да се навият. Гърчещите им се тела се бяха скупчили в противоположния край на пода — достатъчно далеч, за да бъда в безопасност, поне засега.
14
Силно отровна американска змия, чиято опашка е снабдена с прешлени, които при движението й се трият и издават силен, подобен на тракане шум; гърмяща змия. — Б.пр.