„Церемонията започна в 8:30 вечерта в светая светих на Будистката зала, където върховният монах Сумангала изпита кандидата. Удовлетворен от възгледите на господин Фосет, той заяви, че за него е огромно удоволствие да представи господин Фосет, един просветен англичанин. Господин Фосет се изправи и помоли върховния монах да го посвети в Пансил. Върховният монах прие и задекламира предписанията, които бяха повтаряни от господин Фосет. След последния стих на „Петте предписания“ английският будист бе шумно аплодиран от присъстващите негови съмишленици.“
При друг случай според членове на семейството Пърси Фосет, очевидно вдъхновен от брат си, също приема посвещаване в Пансил – твърде бунтарски акт за колониален офицер, от когото се очаква да заклеймява будизма и да пропагандира християнството на острова. Във „Викторианците“ британският романист и историк А. Н. Уилсън пише: „В исторически момент, когато бялата раса налага империализъм в Египет и Азия, има нещо величествено подривно в тези западняци, които се отдават на Мъдростта на Изтока, колкото и изопачена и нелепа да е формата й“. Други учени посочват, че през деветнайсети и в началото на двайсети век европейците – дори най-добронамерените – придават екзотика на Изтока, което само спомага за легитимирането на империализма. Поне в съзнанието на Фосет онова, на което е бил учен през целия си живот за върховенството на западната цивилизация, е в сблъсък с видяното отвъд пределите й. „Аз престъпвах отново и отново ужасните закони на традиционното поведение, но покрай тези си прегрешения научих много“, казва той. През годините опитът му да примири тези противостоящи сили, да балансира своя морален абсолютизъм и културния релативизъм, го праща в смущаващи противоречия и още по-големи ереси.
Сега това напрежение само подклажда неговия интерес към изследователи като Ричард Франсис Бъртън и Дейвид Ливингстън, ценени от викторианското общество, дори възвеличавани, при все че успявали да живеят извън него. Фосет поглъща жадно сведенията за техните приключения в таблоидите, бълвани от новите печатарски машини с парно задвижване. През 1853 година Бъртън, предрешен като мюсюлмански поклонник, успява да се промъкне в Мека. Четири години по-късно в надпреварата да се открие мястото, откъдето извира Нил, Джон Спик за малко не ослепява от инфекция и почти оглушава от бръмбар, влязъл в ушния му канал. В края на 60-те години на деветнайсети век мисионерът Дейвид Ливингстън, който също търси извора на Нил, изчезва в сърцето на Африка и през 1871 година Хенри Мортън Станли тръгва да го издирва, като изрича клетва: „Никой жив човек няма да ме спре. Единствено смъртта може да ми попречи“. Колкото и да е невероятно, десет месеца по-късно Станли постига успех и поздравява издирвания със станалата прочута фраза „Доктор Ливингстън, ако се не лъжа?“. Ливингстън, решен да продължи проучванията си, отказва да се върне с него. Страдащ от артериален тромб, дезориентиран, с вътрешен кръвоизлив и изтощен от глад, той умира в североизточна Замбия през 1873 година. В последните си мигове коленичи за молитва. По негова молба сърцето му е погребано там, докато останалата част от тялото му е пренесена от последователите му през континента церемониално, сякаш е светец, и е транспортирана до Англия, където безкрайно множество от хора присъства на поклонението му в Уестминстърското абатство.
По-късно Фосет се сприятелява с романиста, който най-ярко пресъздава света на този викториански авантюрист и учен. Това е сър Хенри Райдър Хагард. През 1885 година Хагард издава „Рудниците на цар Соломон“, рекламата за която гласи, че е „най-удивителната книга, писана някога“. Като много други приключенски романи, и този почива на фолклорни разкази и легенди като тази за Светия граал. Станалият пословичен герой Алан Куотърмейн е ловец на слонове, който издирва съкровище от диаманти в Африка по карта, начертана с кръв. В. С. Причет припомня думите на Е. М. Форстър как „романистът спуска кофа в подсъзнанието“ и добавя, че Хагард стига до крайност, като „инсталира смукателна помпа. Той източва целия резервоар от скрити желания на читателската публика“.