На Фосет не му е нужно да търси далеч, за да види желанията си изложени на хартия. След като изоставя теософията, по-големият му брат Едуард се насочва към популярната приключенска литература и за известно време е прославян като английския Жул Верн. През 1894 година той издава „Погълнати от земетресение“, роман за група приятели, попадащи в подземен свят, където откриват динозаври и канибалско племе.
Ала следващият роман на Едуард е този, който най-силно възбужда фантазиите на брат му и в много отношения е мрачно предсказание за бъдещето на Пърси. „Тайните на пустинята“ е издаден през 1895 година с кървавочервена корица и рисунка на изследовател с островръх шлем с каишка под брадата, който виси на въже на стената на дворец. Историята е за аматьор картограф и археолог на име Артър Манърс, който е самото олицетворение на викторианско здравомислие. Финансиран от научно ведомство, Манърс, „най-дръзкият от всички пътешественици“, изоставя английската провинция, за да изследва опасния регион на централна Арабия. Манърс настоява да пътува сам („вероятно, за да не се налага да споделя с друг славата, която евентуално го очаква“) навътре в Голямата червена пустиня в търсене на непознати племена и археологически руини. След като минават две години без никаква вест от него, мнозина в Англия се опасяват, че е умрял от глад или е взет в плен от някое племе. Трима колеги на Манърс предприемат спасителна мисия с бронирано превозно средство, което единият от тях е конструирал – футуристична чудесия като подводницата на Верн в „20 000 левги под водата“, отразяваща прогреса и страховитите възможности на европейската цивилизация. Експедицията се позовава на доклади от Манърс, че се насочва по посока на прословутия Оазис на газелите, за който се говори, че съдържа „странни руини, реликви от раса, несъмнено притежавала някога голяма мощ, но вече напълно забравена“. Всеки, който се опитвал да го достигне, изчезвал или бивал убит. Докато приятелите на Манърс се приближават към оазиса, им свършва водата и се опасяват, че „самите ние, дето очаквахме да бъдем спасители, сме обречени“. И тогава зърват искряща водна площ – Оазиса на газелите. Край него са руините на храм, пълен със съкровища. „Преливах от възхищение към забравената раса, сътворила всичко това“, споделя разказвачът.
Изследователите откриват, че Манърс е държан в плен в храма, измъкват го и го качват във високоскоростния танк. Нямат време да вземат никакви артефакти, с които да докажат пред света откритието си, и разчитат на Манърс да убеди „скептиците“. Ала един член на експедицията, който възнамерява да се върне и да направи разкопки преди всички останали, казва за Манърс: „Надявам се да не е много конкретен и да не спомене точните географска дължина и ширина“.
Един ден Фосет поема от Форт Фредерик към сушата през гъстата растителност от лиани и бодливи храсти. „Нявсякъде около мен са звуците на дивата природа“, пише той за цейлонската джунгла. След часове стига до онова, което търси: наполовина заровена стена, изрисувана със стотици образи на слонове. Това са останки от древен храм и навсякъде около себе си Фосет вижда присъединени руини: каменни колони, дворцови арки и будистки храмове. Те са част от Анурадхапура, град, построен преди повече от две хиляди години. Както пише един съвременник на Фосет, „градът е изчезнал като сън... Къде са ръцете, които са го издигнали, хората, дирещи подслона му в палещата жега?“. По-късно Фосет пише на приятел, че „старият Цейлон е затрупан под гори и плесен... Има тухли, изчезващи будистки храмове и необясними могили, ями и надписи“.
Фосет вече не е хлапак, надхвърлил е трийсет и не му е по сърце да прекара останалата част от живота си, местейки се от един военен гарнизон в друг, изолиран във фантазиите си. Той иска да стане „географски воин“ по определението на Джоузеф Конрад, човек, „носещ в гърдите си искра от свещения огън“, който разбулва по тайни географски дължини и ширини загадките на човечеството. Знае, че има само едно място, подходящо за него: Кралското географско дружество в Лондон. То е дало тласък на Ливингстън, Спик и Бъртън и е родило викторианската епоха на откривателството. У Фосет няма съмнение, че то ще му помогне да реализира, както се изразява, „моята съдбовна предопределеност“.