— Кой е там? – извиках.
Не последва отговор. Сред растителността изникна фигура, после друга. Приближаваха се и аз за пръв път си зададох въпроса: „Какво правя тук, по дяволите?“.
1.Ние ще се върнем
В един студен януарски ден на 1935 година висок и изискан господин върви забързано през доковете в Хобокън, Ню Джързи, към „Вобан“, сто петдесет и шест метровия океански лайнер, който ще отплава за Рио де Жанейро. Мъжът е на петдесет и седем години, висок, с издължени мускулести ръце. Макар косата му да оредява и мустаците му да са прошарени, е в толкова добра физическа форма, че може да върви пеша с дни почти без почивка и храна. Носът му е изкривен като на боксьор и във вида му има нещо свирепо, особено в очите. Никой, дори хората от семейството му, не е категоричен относно цвета им – изглеждат ту сини, ту сиви. Ала всеки, изправил се пред него, бива поразен от острата им проницателност; някои ги наричат „очи на пророк“. Често е фотографиран с ботуши за езда и широкопола шапка, с пушка, преметната през рамо, но макар сега да е с костюм и вратовръзка и без обичайната рошава брада, може да бъде разпознат от множеството на кея. Той е полковник Пърси Харисън Фосет и името му е известно в целия свят.
Той е последният от големите викториански изследователи, дръзнали да навлязат в некартографираната територия само с мачете, компас и едва ли не дарена свише целеустременост. В продължение на близо две десетилетия истории за приключенията му са грабвали вниманието на обществеността: как е оцелял в пустошта на Южна Америка без никакъв контакт с външния свят; как враждебно племе, повечето от членовете на което преди това не са зървали бял човек, му е устроило засада; как се е сражавал с пирани, електрически змиорки, ягуари, крокодили, кръвосмучещи прилепи и анаконди, включително една, която за малко да го смаже; как е излизал с готови карти от райони, от които никоя друга експедиция не се е завръщала. Получил е прозвището „Амазонския Дейвид Ливингстън“ и хората са толкова убедени в безпримерната му издръжливост, та няколко колеги дори твърдят, че има имунитет срещу смъртта. Американски изследовател го описва като „човек с неукротима воля, безграничен потенциал и съвършено безстрашен“; друг казва, че може „да надвие на всеки в ходене и изследване“. Лондонският „Джиографикал Джърнъл“, най-престижното издание в своята област, през 1953 година пише: „Фосет бележи края на една епоха. Би могъл дори да бъде наречен последния от изследователите индивидуалисти. Времето на самолетите, радиото, на организираните и солидно финансирани съвременни експедиции още не е настъпило. В неговия случай става дума за героичната история на човека срещу гората“.
През 1916 година с благословията на крал Джордж V Кралското географско дружество го удостоява със златен медал „за заслуги в картографирането на Южна Америка“. На всеки няколко години, когато се връща от джунглата слаб като вейка, дрипав и обрасъл, десетки учени и светила се тълпят в залата на Дружеството, за да го чуят. Сред тях е сър Артър Конан Дойл, за когото се говори, че е почерпил от преживелиците на Фосет за романа си от 1912 година „Изгубеният свят“, в който изследователи „изчезват в неопознати територии“ на Южна Америка и откриват на далечно плато район, където динозаврите са избегнали масовото измиране.
Докато върви към трапа на кораба през този януарски ден, Фосет внушава аналогия с един от главните герои на романа, лорд Джон Рокстън: „Имаше нещичко от Наполеон III, от Дон Кихот и в същото време у него се долавяше типичният английски провинциален джентълмен... Притежаваше учтив глас и дискретни маниери, ала искриците в сините му очи подсказваха, че е способен на буен гняв и желязна решимост, още по-опасни заради това, че бяха под контрол“.
Нито една от предишните експедиции на Фосет не може да се сравнява с онова, което му предстои сега, и той едва скрива нетърпението си, когато се нарежда на опашката сред останалите пасажери, качващи се на борда на „Вобан“. Корабът, рекламиран като „най-добрия в света“, е част от елитната „V“ класа на „Лампорт & Холт“. Германците са потопили няколко от океанските лайнери на компанията през Първата световна война, но този е оцелял с черния си, нашарен от солта корпус, елегантни бели палуби и раиран комин, бълващ пушек към небето. Фордове модел Т откарват пасажерите на кея, където докери товарят багажа им в трюма. Много от пътниците мъже са с копринени вратовръзки и с бомбета; жените носят кожени палта или наметки с пера, като че отиват на светско събитие, а в известен смисъл е точно така – списъците на пасажерите на луксозните презокеански лайнери се публикуват в клюкарските рубрики и се четат жадно от момичета, търсещи изгодни партии.