Дружеството спонсорира все повече експедиции по целия свят и привлича към редиците си не само търсачи на приключения, учени и видни личности, но също и ексцентрици. Промишлената революция не само е поставила нисшите класи в ужасни условия, но е довела до натрупване на безпрецедентно богатство у членове на средната и висша класа във Великобритания, които внезапно могат да си позволят да превърнат пътешествията в хоби, запълващо всичкото им време. Именно това е причината за прииждането на толкова много аматьори по времето на викторианското общество. Кралското географско дружество се превръща в рай за подобни хора, както и за някои по-бедни членове като Ливингстън, на които е помогнато с финансиране. Мнозина са странни птици дори по викторианските стандарти. Ричард Бъртън с такава жар прегръща атеизма и защитава полигамията, че веднъж, докато е на експедиция, съпругата му вмъква в началото на един от ръкописите му за публикуване следния надпис: „Настойчиво възразявам срещу неговите религиозни и морални убеждения, противоречащи на добър и достоен живот“.
Не е за чудене, че такива членове са довели до твърде разнороден членски състав. Бъртън си припомня как на събрание, на което присъстват съпругата и семейството й, толкова се ядосал от обидно изказване на негов колега, че размахал срещу публиката показалката си, а присъстващите изглеждали, „сякаш сред тях е скочил тигър или като че щях да забия показалката си като копие в изправения между редовете мой опонент. Ситуацията се нажежи още повече от това, че братята и сестрите на жена ми се мъчеха да удържат баща си, стар човек, така и несвикнал с публични речи, който бавно се надигна в нямо възмущение, като чу да ме обвиняват в погрешни твърдения“. Години по-късно друг член признава: „Изследователите като че не са най-надеждните хора за изграждане на дружество. Може да се каже, че са станали изследователи тъкмо защото са донякъде антисоциални и им е нужно на редовни интервали да се отдалечават възможно най-много от ближните си“.
В дружеството се разразяват спорове на тема трасето на реки и планини, границите на населени места, размерите на океаните. Не по-малко напрегнати са дебатите на тема кой заслужава признание за направено откритие и последващите от него слава и богатство. В дискусиите често са намесвани фундаментални въпроси на морала и човешкото съществуване: Дали новооткритите племена са диваци или цивилизовани? Редно ли е да бъдат покръстени в християнската вяра? Произхожда ли цялото човечество от една древна цивилизация и ако не, то от колко? Стремежът да се даде отговор на подобни въпроси често противопоставя така наречените „салонни“ географи и теоретици, анализиращи получените данни, на врелите и кипели изследователи, занимаващи се с полева дейност. Висш служител на дружеството мъмри африкански изследовател за предположенията му с думите: „От вас се иска точно да изложите какво сте видели и да оставите на учените у дома да анализират данните, събрани от много пътешественици, за да формират теория“. Изследователят Спик на свой ред порицава географите, които „си седят у дома по пантофи и критикуват вършещите реалната работа“.
Може би най-яростната вражда е по повод извора на Нил. След като през 1858 година Спик заявява, че е открил откъде реката води началото си, а именно от езеро, кръстено Виктория, много от членовете на дружеството, начело с бившия му спътник в пътешествията Бъртън, отказват да му повярват. Спик казва за Бъртън: „Той е от хората, дето се имат за непогрешими, и никога не би си признал, че не е на прав път“. През септември 1864 година двамата мъже, които някога са се грижили един за друг и са спасявали взаимно живота си по време на експедиция, трябвало да се изправят един срещу друг като опоненти на публично събрание. Лондонският „Таймс“ го нарича „гладиаторско зрелище“. Но точно преди началото на събранието публиката е информирана, че Спик няма да дойде: предишния ден отишъл на лов и бил открит мъртъв с причинена от самия него огнестрелна рана. „Боже мой, самоубил се е!“, твърди се, че възкликнал Бъртън и се олюлял на сцената. По-късно бил видян облян в сълзи да повтаря отново и отново името на някогашния си съратник. Макар че никога не се разбрало със сигурност дали изстрелът е бил умишлен, мнозина също като Бъртън подозирали, че именно продължителната вражда е тласнала мъжа, покорил пустинята, да посегне на живота си. Десетилетие по-късно твърдението на Спик, че е открил източника на Нил, се потвърждава категорично.