Архивистката скоро се върна с половин дузина папки. Когато ги тропна върху масата, от тях се вдигнаха облачета прах.
— Трябва да си ги сложите – инструктира ме тя и ми подаде чифт бели ръкавици.
Надянах ги на ръцете си и отворих първата папка: пълна беше с писма върху пожълтяла крехка хартия. На много от страниците бяха изписани невъзможно малки наклонени думи, подобни на код. Това беше почеркът на Фосет. Взех един от листовете и го поставих пред себе си. Писмото беше с дата от 1915 година и започваше с обръщението „Драги Рийвс“. Името ми беше познато. Отворих един от годишниците на Кралското географско дружество и затърсих по индекса му. Едуард Айърст Рийвс беше работил като куратор на географските карти във ведомството между 1900 и 1933 година.
Папките съдържаха кореспонденция, продължила повече от две десетилетия между Фосет и висши чиновници на дружеството. Много от писмата бяха адресирани до Рийвс или до сър Джон Скот Келти, секретар на дружеството от 1892 до 1915 година, а по-късно негов вицепрезидент. Имаше също десетки писма от Нина, от правителствени служители, изследователи и приятели относно изчезването на Фосет. Знаех, че ще ми отнеме дни, ако не и седмици да прегледам всичко, при все това изпитах приятно вълнение. Пред мен беше пътна карта за живота и смъртта на Фосет.
Вдигнах едно от писмата към светлината. Беше от 14 декември 1921 година. В него се казваше: „Несъмнено горите скриват следи от изгубена цивилизация от най-неочаквано и изненадващо естество“.
Отворих репортерския си бележник и започнах да си водя записки. В едно от писмата се споменаваше, че Фосет получил „диплома“ от Кралското географско дружество. Никъде не бях срещал да се споменава, че дружеството е раздавало дипломи, и попитах архивистката защо такава е била присъдена на Фосет.
— Вероятно се е включил в една от програмите за обучение на дружеството – отговори тя. Отиде до един рафт и зарови из разни журнали. – Да, ето тук. Явно е изкарал курс и го е завършил около 1901 година.
— Твърдите, че се е обучавал, за да стане изследовател?
— Да, би могло така да се каже.
6. Последователят
Фосет не иска да закъснява. Денят е 4 февруари 1900 година и той просто трябва да стигне от хотела си в Редхил, Съри, до Савил Роу № 1 в лондонския район Мейфеър, ала нищо в града не мърда – или по-точно, всичко е в движение. Хора, разнасящи табла с обяви. Касапски чираци. Чиновници. Теглени от коне омнибуси. И онзи странен звяр, нахлул по улиците, който подплашва коне и пешеходци: автомобилът. Първоначално законът задължава шофьорите да се движат със скорост, не по-голяма от три километра в час, и пред автомобила да се движи човек, развяващ червен флаг, но през 1896 година скоростта е вдигната на осем километра в час. На всяка крачка Фосет вижда старото и новото във война: електрически лампи по модерните улици с гранитна настилка, газови лампи по повечето калдъръмени пресечки; метрото фучи под земята като някоя от научнофантастичните приумици на Едуард Фосет; мяркат се велосипеди, само допреди няколко години последен крясък на модата, а сега вече твърде семпли и обикновени. Дори миризмите сякаш се бият: традиционната воня на конски изпражнения и новият лъх на бензин. Фосет има чувството, че наблюдава едновременно минало и бъдеще.
Откакто преди четиринайсет години е напуснал Англия, за да служи в Цейлон, Лондон като че е станал по-пренаселен, по-мръсен, по-модерен, по-богат, по-беден, повече от всичко. С над четири и половина милиона жители Лондон е най-големият град в света, по-голям от Париж и Ню Йорк. Цветарки подвикват „Свежа нацъфтяла стока, насам!“, вестникарчета се дерат: „Страховито убийство!“.
Фосет си пробива път през тълпите и се мъчи да опази дрехите си чисти от саждите, носещи се от въглищните пещи, които се смесват с лондонската мъгла, за да образуват своеобразна черна мръсотия, която прониква навсякъде: дори ключалките на къщите трябва да бъдат предпазвани с метални пластини. Навред има конски изпражнения – „лондонската кал“, както ги наричат за по-прилично, – които, макар да са почиствани от улични метачи и да са продавани от врата на врата като градински тор, пак се валят на всяка крачка. Фосет завива по елегантна улица в Бърлингтън Гардънс, далеч от бардаци и фабрики. На ъгъла има красива къща с каменна фасада и вдаден навътре вход. Това е Савил Роу №1. Отпред виси табела с плътни букви: „Кралско географско дружество“.