Краката на Грант потънаха в пръстта на дъното на дупката и продължиха нататък. Той вдигна ръце, за да предпази главата си, когато се плъзна под края на комина. Не само не беше стъпил някъде, а сякаш набираше скорост. Търкаляше се и се преобръщаше в мрака, чувстваше как безпомощно се свлича надолу по някакъв склон. Буци пръст и малки камъчета се търкаляха заедно с него надолу, влизаха под яката на ризата и се плъзгаха надолу по врата, в ушите и устата. За миг изпита страх от усещането за безтегловност и мисълта, че може да пада цяла вечност. Точно тогава се приземи с тежко тупване и остана да лежи неподвижен. Върху му се сипеше пръст, скупчваше се около раменете му, сякаш заплашваше жив да го погребе.
Изплю мръсотията от устата си и остана няколко секунди седнал на място, като потъркваше натъртените места по ръцете и раменете си. Слаба разводнена светлина нахлуваше през отвора на комина над него. Когато зрението му се приспособи, успя да различи груби каменни стени и каменни стъпала, които изглежда водеха още надолу. Бавно се изправи на крака.
Светлината помръкна. Грант чу вик, след това тупване и нещо замърда над него. Плъзна се по хълма от пръст и се блъсна тежко в краката му, събори го и той се търкулна по стъпалата.
— Грант? Ти ли си?
— Рийд? — Грант успя да се задържи и рискува да отвори очи. Едното от ребрата го болеше като счупено, глезенът също, но сега нямаше време да мисли за това. — Следващия път, когато решиш да скачаш в тъмна дупка, предупреждавай!
Видимо разтърсен, Рийд се изправи и залитна надолу по стъпалата към Грант. Той едва се беше отместил, когато друга сянка падна през комина и се изтъркаля надолу по склона до дъното.
— Боже мили! — чу се гласът на Джексън в мрака. — Значи наистина е вярно.
Грант натисна бутона на фенерчето. Нищо не се случи. Явно го беше счупил при падането. Затова го захвърли настрана и извади запалката си. Влажните стени заблестяха на светлината на голия пламък. По тях заиграха сенки, когато той бавно закрачи напред. Спусна се полека по плитките стъпала. Макар да бяха древни, те нямаха заоблените ръбове и вдлъбнатините, характерни за стари стълбища.
— Комай тук не са идвали много посетители — отбеляза Джексън зад него.
Пасажът завърши пред извит портал от дялан камък. Между колоните сякаш се раззинваше черна уста, но когато Грант приближи още, неясни очертания изплуваха от тъмнината. Той отстъпи и вдига запалката. Тежки бронзови врати запречваха пътя му. Металът беше патиниран в зеленикавокафяво, но изкованите фигури все още се различаваха. Две огромни змии се гърчеха нагоре по главните панели, а четири птици ги наблюдаваха от ъглите. Нямаше дръжки.
Грант облегна рамо до цепнатината между двете врати и натисна. Металът изпука, посипа се прах, вратите се извиха навътре, но не отстъпиха.
— Внимателно — предупреди Рийд, — ако са толкова стари, колкото смятаме, те са единствени по рода си.
Грант отстъпи крачка назад и огледа вратата преценяващо. След това, преди Рийд да успее да го спре, стовари подметката на ботинката си върху нея. С пукота на чупещ се метал, смесен с ужасения вик на Рийд, вратата се откъсна от древните си панти и се стовари навътре. Облак гъст прах се разлетя наоколо и целят коридор заехтя от сблъсъка на бронза и камъка.
— Брей, ти си знаел как да отваряш врати — подметна Джексън и като се промъкна покрай Рийд, освети с фенерчето пространството вътре. — Е, това е то! Професоре, поздравления, успя.
Грант пристъпи през прага и се вторачи изумен. В продължение на седмици това място беше зървал само в своите сънища, тайнствено помещение, забулено в сенки, и последното, което очакваше, беше да му се стори познато. Но ето, следвайки с поглед лъча на фенерчето в ръката на Джексън, той имаше странното усещане, че е бил тук и преди. Беше почти съвършено копие на светилището в Лемнос. Единична кръгла стая, чиито каменни стени се извиваха високо над главите им, за да оформят купол. Грант се запита дали древните строители са изсекли цялото светилище в скалата, или са приспособили съществуваща вече пещера. Но както и да бяха постъпили, резултатът бе изключително инженерно постижение за хора от толкова далечно от днешната цивилизация време.
— Разбира се — каза Рийд, — трябваше да очаквам това от гроба на герой. Това е класически микенски гроб толос29. Стълбите, по които се спуснахме, трябва да са така нареченият дромос, свещеният подход.
Лъчът на фенерчето играеше по стените. В камъните не бяха изсечени релефи. Вместо това по-високите нива бяха покрити с мазилка и изрисувани. Част от мазилката се беше олющила. На отделни места черна плесен покриваше фреските, но останалата част си стоеше избеляла и леко замъглена. Зашеметен, Грант отиде до стената и вдигна запалката високо. Дори от съвсем близо картините бяха толкова бледи, че изглеждаха неизмеримо далечни, сякаш ги гледаше през паяжина. Някои от сцените като че бяха подобни на онези в Лемнос: мъже жънат жито, овце по хълмовете; бивол, вързан до горичка от тополи. Имаше също изображения на война: издължени колесници бързаха да влязат в битка, град с крепостни стени, редица кораби, издърпани на брега, мъже с щитове, високи колкото тях самите, пронизваха враговете с копия.
29
В древногръцката архитектура кръгла постройка, в това число гробница или светилище. — Б.пр.