— Предполагам, че е малко смешно, защото аз един вид прекарах целия си живот във война. Имам предвид Омир — додаде професорът, когато видя изненаданото лице на Грант.
— Но нали каза, че това е приказка?
— Някои от историите наистина са приказки. Обаче Омир… — Рийд направи пауза с полузатворени очи, сякаш дегустираше хубаво вино. — Той връща истината в тях. Не буквалната истина, макар неговите песни да са доста по-малко измислени от повечето версии. Поетичната истина.
— Професоре, не бива да вярваш на всичко, което пишат вестниците. Във войната няма много поезия.
— Моят предмет е войната и състраданието. Поезията е в състраданието12.
— Уилфред Оуън е бил безнадежден романтик. Във войната няма и кой знае колко състрадание. Поне толкова успях да науча от татко ми.
Рийд, който беше прекалено пропит от стереотипа на оксфордски преподавател, не попита нищо повече и замълча. Те продължиха да крачат с тълпата към черквата на носа при входа в залива. Светлините от фойерверките осветяваха небето като отблясъци от далечна буря.
— Причината е в миризмата, нали разбираш.
— Моля? — Изненадан от думите на Рийд, които го откъснаха от мислите му, Грант го погледна.
— Легендата, която госпожица Папагианополу…
— Наричай я Марина — прекъсна го Грант. — Ще ти спести няколко години от живота.
— Легендата, която разказа. Лемноските жени не убиват просто спонтанно своите мъже. Били са жертва на проклятие, защото обидили Афродита, която ги наказала с ужасно лош дъх. Естествено, съпрузите им отказвали да ги целуват. Или да им правят други… ъъъ… брачни услуги. Затова убили мъжете си.
— Това едва ли им е решило проблема.
— Точно това открили и те. Няколко месеца по-късно се появили Язон и аргонавтите на път за златното руно. Жените буквално ги държали под прицел с копията си, докато не ги задоволили.
— Да си аргонавт май не е било лесно, а?
— Какво? — Рийд не го слушаше. — Много е странно как тези стари истории за Лемнос се въртят около миризмата. Вонящата рана на Филоктет, лошият дъх на жените. Сякаш лемносците са си спечелили име.
Той продължи, изгубен в собствените си мисли, докато стигнаха края на носа. Пред тях изникна квадратна белосана черква, но не можаха да я доближат, защото тълпите местни люде я заобикаляха отвсякъде. Отвътре се носеше монотонното пеене на свещениците, които служеха великденската литургия, макар че хората не обръщаха много внимание. Деца се гонеха из гъстата тълпа, а възрастните се поздравяваха и тихичко клюкарстваха.
— Не е като в англиканска черква, а? — ухили се Рийд.
Към тях се приближи амбулантен търговец с провесени на ръцете наръчи свещи. Грант щеше да му каже да се разкара, но Рийд му махна да се приближи и след къс пазарлък се върна с две свещи, едната от които подаде на Грант.
— Гърците казват, че ако я държиш, докато изгори, ще изгориш греховете си.
Грант огледа дължината на натопения във восък фитил.
— Няма ли по-дълги?
Изведнъж тълпата се умълча. Горе на хълма някаква искра се появи в рамките на църковната врата. Тя се зарея във въздуха и скоро станаха две, след това отново и отново, умножавайки се от свещ на свещ, докато минаваше от човек на човек.
— Първоначалният огън идва от Йерусалим — прошепна Рийд. — Всяка година йерусалимският патриарх пропълзява в Божия гроб, гроба на Христос, и Светият огън се запалва от само себе си във въздуха. Патриархът запалва от него свещта си и предава огънчето на своите енориаши.
— На мен ми звучи като фокусничество. Може би крие запалка в гащите си.
— Може би. — Рийд сякаш отново се вслушваше единствено в звука на собствените си мисли. — Забележително е, като се замисли човек, че в миналото островитяните са чакали лодка да докара свещения огън. И ето ни тук три хиляди години по-късно да правим точно същото.
Грант се разрови из паметта си. Имаше усещането, че през изминалата седмица е научил повече история, отколкото през всички трийсет години, които беше преживял досега.
— Имаш предвид ритуала с огъня? Когато гасели всички светлини в продължение на девет дни?
— Точно така. Интересното е, че според един от източниците, ритуалът трябвало да пречисти острова след случката, за която стана дума преди малко. Мракът е време за покаяние, символична смърт, която трябва да изкупи историческото убийство на мъжете. Светлината пристига и символизира нов живот и прераждане.
12
Това е цитат от предговора към излязлата посмъртно стихосбирка на Уилфред Оуън, поет, загинал през Първата световна война, описал реалистично ужаса на окопните битки. — Б.пр.