Децата, които допреди секунди весело ритаха футбол, бяха изчезнали. Единствените живи същества на пустата улица бяха Грант и бегачът. Грант не знаеше кой е този човек и защо бяга, но през войната беше виждал достатъчно подобни сцени, за да е наясно, че неприятностите не са далеч. Той изтича нагоре по стъпалата и влезе в шивачницата точно в мига, когато иззад ъгъла изскочи американски джип, каран от гръцки войници.
Един прегърбен възрастен мъж вдигна очи от вестника, когато Грант прекрачи прага. Лавици със сака и фланелени панталони събираха прах покрай стените. Джипката профуча край вратата.
— Търся господин Молхо — обясни Грант.
— Господин Молхо не е тук. — Старецът говореше бавно, произнасяйки отчетливо всяка дума. Може би това се дължеше на годините му, но в лешниковите му очи проблясваха искрици, които накараха Грант да предположи, че у него има още доста живот. В далечината чу свиренето на гуми, викове и залп от изстрели.
— Знаете ли къде е отишъл?
— Замина. — Старецът взе шивашкия метър и парче креда, и излезе иззад тезгяха. — Нямате ли нужда от костюм? — Погледът му казваше, че Грант спешно се нуждае от такъв.
— Къде отиде? — Той се промъкна зад една маса, върху която имаше поднос с вратовръзки. — Трябва да го намеря.
— Замина — настоя шивачът. — Замина по време на войната.
Опря шивашкия метър в рамото му и Грант разбра, че е победен.
— Ако се върне, дайте му това. — На тезгяха лежеше бележник. Грант взе молива и бързо написа своето име и адреса на хотела с гръцки главни букви. Подхвърли го на възрастния шивач, който отскочи назад, и бележникът падна на земята. Нервните му ръце бяха оплели шивашкия метър на възлесто кълбо.
— Вие не разбирате. Той няма да се върне. Беше евреин. Чифут. Няма да се върне.
— Шибана задънена улица. Буквално.
Мюър набоде парче агнешко с вилицата. От месото капеше кръв и мазнина. Хотелският ресторант беше напълно празен. Грант, Рийд, Марина и Мюър седяха величествено в средата на голямата трапезария. Те бяха в значително малцинство сред смръщените служители, които се разтакаваха около вратата на кухнята, клюкарстваха и пушеха.
— Тя извади по-голям късмет — мушна с ножа си той по посока на Марина. — Показа циците си на министъра и научи много неща.
Марина го изгледа с едва сдържано отвращение и продължи да си играе със закопчалката на дамската си чанта.
— През зимата на 1941 са издадени само четири разрешителни за разкопки на минойски или микенски обекти. Едното е на Пембертън…
— Знаем това — прекъсна я Мюър с пълна с агнешко уста.
— Другите две са за швейцарци, които са провеждали вторични разкопки на Орхоменос. Четвъртото е на един германец, д-р Клаус Белциг, който е щял да разкопава нов обект в Кефалония.
— Белциг? — Грант и Марина се спогледаха.
— Познавате ли го? — попита Мюър.
— Беше на Крит по време на войната и търсеше дневника на Пембертън. Някои от нещата, които извърши…
— От това може да се заключи, че е нашият човек… Какво, по дяволите, е правел швабата в Гърция преди войната?
— До последната минута правителството правеше всичко възможно, за да избегне нашествието. Не искаха да предоставят на германците какъвто и да е повод.
— А той е правил разкопки в Кефалония, нали така каза? — Рийд вдигна очи от мократа купчина спанак в неговата чиния. — Кефалония — повтори той, сякаш в името се криеше някакво тайнствено значение. — Забележително.
Мюър тутакси се завъртя към него.
— Мамка му, и какво е толкова прекрасно в Кефалония?
— Кефалония е главният остров сред групата, която включва Итака. Родният остров на Одисей. Ако той е взел доспехите…
— Не можем ли да спрем гоненицата с детските приказки? Ако тези доспехи съществуват, няма да ги намерим пазени от едноок гигант и чифт пеещи морски сирени. Докъде стигна с писмото на плочката?
Рийд гледаше втренчено чинията си и си играеше с листенцата на спанака. Когато вдигна очи, те бяха ясни като лятното небе.
— Постигнах известен напредък.
— Колко време ще ти трябва, за да я дешифрираш?
Рийд се изсмя късо и толкова снизходително, че прозвуча като обида.
— Някои от най-бляскавите умове в света се опитват от половин столетие. Ще ми отнеме повече време от един следобед. Дори още не съм стигнал до символите.
— Какво искаш да кажеш? — полюбопитства Грант.
Рийд отмести чинията си и се облегна удобно на стола.
— Като се замислиш, писането по принцип е форма на код. Пишещият взима езика и го преобразува във визуални символи, които обученото око превръща отново в думи и човек ги произнася. Модерната криптография се опитва да преобразува писмото, обикновено математически, до такава степен, че само някой с предварително предоставен ключ може да го трансформира обратно. Обикновено писменият език има множество повтарящи се модели. Често срещани букви, често срещани буквени съчетания, често срещана последователност от думи. Ако имаш достатъчно текст, например при обикновения шифър със заместване — при него всяка буква се дешифрира с все една и съща буква или символ и може винаги да бъде разбрана, ако знаеш езиковите модели на изходния език. Модерните шифровчици изразходват много усилия, време и изобретателност, за да превърнат подредени в някаква последователност букви в поредица числа, и то така заплетени, че да изглеждат напълно случайни.
— Ти май знаеш всичко по въпроса — отбеляза Марина.
— По дилетантски съм се занимавал. — Един гневен поглед от страна на Мюър пресече словоохотливостта на Рийд. — Проблемите, пред които плочката ни изправя, са съвсем различни. Можем да предположим, че хората, които са писали по тези плочки, не са се опитвали да маскират написаното. Напротив, искали са да бъде колкото може по-просто. Три хиляди години по-късно обаче не само сме изгубили ключа за шифъра, но също така и всякакви познания за езика, който е бил зашифрован. В такъв случай има два подхода. Можеш да започнеш с проучване на символите или да се опиташ да предположиш какъв е носещият ги език и да установиш как символите го представят.
— Тези плочки са на три хиляди години — възрази Грант, — откъде можем да знаем как са говорили?
— Не можем да знаем, но това не е спряло учените да опитват да приспособят други езици или техните хипотетични предходници към образците на линейно писмо Б. Предлагали са какво ли не: хетски, баски, древногръцки, протоиндийски, етеокипърски15, етруски, което е особено странно, защото никой още не успял да преведе и него. По-голямата част от тези усилия са глупост, безпомощна смесица от незначителни съвпадения и преднамерен оптимизъм.
— Това ми звучи като поредната задънена улица.
— Напълно съм съгласен, затова вместо да се опитваме да разгадаем езика, ние се заемаме със символите. Опитваме се да открием техните шаблони, тяхната вътрешна логика и правилата, които ги ръководят, за да видим какво можем да научим за езика, който ги носи. Проблемът е, че дори не знаем с колко символа си имаме работа.
— Вероятно те всички са надраскани на плочката — ехидно подметна Мюър.
Рийд повдигна едната си вежда — жест, който беше докарвал множество студенти до отчаяние.
— Така ли? — Той извади автоматична писалка от джоба си и нарисува една главна буква на покривката, без да обръща внимание на ужасените келнерски погледи.