Лицето на Рийд засия.
— Да, в английския. Което по една случайност не е много далече от броя на буквите, който установих в линейна Б. Деветдесет и три, за да бъдем точни. Недостатъчно, за да са идеограми, макар да подозирам, че може да има няколко за особено често срещани думи, и твърде много, за да бъдат чиста азбука.
— Прекрасно — подхвърли Мюър подигравателно. — При тази бързина можем да очакваме резултати след три години.
— Това няма да ни е от кой знае каква полза без остатъка от проклетата плочка — заяви Джексън необичайно мрачно, докато режеше пилето си. — Ако този гръцки чекиджия е задигнал плочката, кой знае какво е станало с останалата част?
— Всъщност — обади се Рийд, — смятам, че мога да направя предположение.
Той огледа присъстващите, безкрайно доволен от недоверието, което е предизвикал.
— Ти да не си Шерлок Холмс или гадател? — удиви се Джексън.
— Честно казано, винаги съм предпочитал да гледам на себе си като Майкрофт17 — озъби се Рийд. После вдигна чантата, оставена на пода до неговия стол, и извади фрагмента от плочката. Тя беше все така в салфетката, с която я беше загърнал предната вечер. — Хайде да започнем с онова, което знаем. Според вашия свинар, Белциг е намерил плочката цяла. Един от работниците му след това я открадва и тя по някакъв начин се озовава у Молхо, атинския антиквар. По времето, когато Пембертън я открива в магазина, цялата плочка се е превърнала в две парчета. Някъде по този път плочката е била строшена на две. Твърде вероятно е, че на някого му е хрумнало, че от две парчета може да се изкарат повече пари, отколкото от едно.
— Хубаво, но какво се е случило с другото парче?
Рийд сложи снимката до плочката.
— Забелязахте ли нещо странно?
Грант, Джексън, Марина и Мюър се надигнаха, за да виждат по-добре. Снимката обаче беше толкова размазана, че беше трудно да се различат някакви подробности.
— Те са различни. — Рийд замълча за малко, за да може околните да осмислят важността на казаното. — Фрагментът на снимката е различен от парчето, което намерихме в критското светилище.
— Как…
— Сигурно и двете парчета са били в магазина. Това е чиста догадка, но аз бих предположил, че Пембертън е имал пари само за едното, затова е снимал другото.
— Как никой не го е забелязал преди това? — изуми се Джексън.
Рийд вдигна рамене.
— Снимката е ужасно лоша. Едва след като се вторачвах дълго време в символите, забелязах разликата.
— Браво! — Джексън и Марина зяпаха Рийд сякаш беше нещо като магьосник, докато изражението на Мюър говореше, че изобщо не му пука.
— Значи двете парчета от плочката са били в антиквариата. Прекрасно, но това няма да ни е от особена полза, след като антикварят е получил еднопосочен билет за Аушвиц. Кой…
Той замълча, когато забеляза един от келнерите в бяло сако да се носи между морето от маси към тях. Келнерът се наведе към ухото на Грант и дискретно прошепна нещо.
Грант избута стола назад и се изправи.
— Някой ме търси по телефона — обясни той и последва келнера.
Четири погледа го проследиха: подозрителен, любопитен, изненадан и враждебен.
На рецепцията дежурното момиче сръчно пъхна контакта в гнездото и му подаде слушалката.
— Господин Грант? — Гласът беше мек, с прецизен изговор и удължаваше непознатите гласни.
— Аз съм.
— Слушайте. Пред хотела ви очаква кола. Съветвам ви да се качите в нея. Разполагате с две минути.
— Кой, по дяволите, сте вие? — попита Грант.
— Човек, с когото бихте искали да се срещнете. Като доказателство за добрата ми воля, можете да си доведете другарче. Можете да вземете и револвера си, ако това ще ви успокои, макар че няма да имате нужда от него. Две минути — повтори гласът, след това се чу щракване и линията заглъхна.
Грант махна на един от хоповете във фоайето и му даде банкнота от една драхма.
— В трапезарията има маса с трима мъже и една жена. Кажи на жената да слезе веднага във фоайето.
Той не разполагаше с време за обяснение, да не говорим за обсъждане с Мюър и Джексън.
Марина излезе от трапезарията минутка по-късно. Грант я огледа преценяващо. Беше се постарала за вечерята: високи токчета, найлонови чорапи, червило — цялата гама. Не й отиваше много, реши той. Някои жени в празнични дрехи изглеждат по-недостъпни, но на Марина придаваха още по-уязвим вид, едно сериозно момиче, което се опитва да достави удоволствие. Макар че изглеждаше достатъчно добре, за да привлича продължителни влажни погледи от костюмите и униформите във фоайето.