Страницата беше изпълнена с нейния ситен и спретнат почерк. Всичко беше на гръцки, като се изключи една дума, която се заби като куршум в челото на Грант: Сурсел.
20.
Северно Беломорие, близо до Солун
Два дни по-късно
Хидропланът се носеше високо над водата като вестител на боговете. На заслепяващото слънце крилете му сякаш се къдреха като разтопено стъкло в пещ. Не беше за чудене, че Зевс често се е явявал като орел, защото това беше божествена гледка към страна, която само боговете са могли да сътворят. Облаците под тях обгръщаха цял архипелаг от стърчащи високо планински върхове, докато по на запад, където облаците се разкъсваха, слънцето грееше над морето и го превръщаше в неспокоен сапфир. Той замърмори под нос: „… и на нозете си върза вълшебните златни вечни сандали, които я носеха и над вълните, и над земята безкрайна с гальовния лъх на зефира. Бойното копие взе си, заострено с меден завършек, яко и мощно, с което сразява пълчища от воини“.
Какво ли е щял да напише Омир, ако би могъл да види страната си оттук, запита се Рийд.
Беше им отнело по-голямата част от деня, за да открият Сурсел, ден, прекаран в крещене в телефонни слушалки и разпращане на телеграми от канцеларията в хотел „Великобритания“. От малкото помещение запитванията обхванаха като пипала цяла Европа: първо до консулства, библиотеки, университети и най-често до сивата сграда от другата страна на Виктория стрийт18; след това постепенно започна включване на данъчни служби, кметове и местни полицейски началници. В края на деня Мюър най-сетне можа да докладва на Джонсън в хотела.
— Люк дьо Сурсел. Натурализиран грък, но по рождение французин, както може да се предположи от името. Семейството му произхожда от Бордо. Занимавали са се с корабно строителство и това е първоначалната причина да дойде в Гърция. Наследява богатство, което в по-голямата си част влага в колекцията си от древногръцки находки. Той е вманиачен на тази тема — обсебен е от епохата на героите. Кореспондирал си е с вдовицата на Шлиман, от време на време се появява, за да тормози някой скромен европейски археолог. Те го коткат, защото се надяват, че ще ги финансира. Никой не го казва открито, но всички го мислят за шантав. Пословично саможив, вдовец, има една дъщеря, живее в голямо имение в Македония, извън Солун. Преди десет години е написал монография, публикувана с негови пари в Париж: „Смъртта на Ахил и неговият задгробен живот“. Това е неговата специалност. Марина я откри, докато търсеше материали за Белия остров. Затова името му беше в бележника й.
— И какво пише вътре?
— В библиотеката я нямаха — намеси се Марина. — Аз открих отпратка за нея в една бележка в друга книга.
— Ясно. И смятате, че това е човекът, купил втората част от плочката на мъртвия чифутин?
— Има логика. Него би го заинтригувало написаното, а освен това отзад има рисунка. Рийд смята, че може да е съдържала нещо, което да намеква за Ахил, за щита или за самия Бял остров.
— Успяхте ли да се свържете с човека?
— Опитахме се да се обадим, но не успяхме да осъществим връзка. В Северна Гърция има доста бунтовнически атаки и линиите вероятно са прекъснати.
Джексън се смръщи.
— Ами тогава по-добре да го посетим. И да се надяваме, че ще стигнем там преди червените.
Солун беше мрачен град, прострян край залив. Призрачни богаташки къщи се издигаха покрай крайбрежния булевард. Пристанището още носеше следи от скорошната война. Отвъд него няколко минарета се извисяваха в небето — спомен от по-стари нашествия. Дори сега усещането беше като във фронтови град. Когато хидропланът кацна и влезе в пристанището, те заплаваха между военни и товарни кораби, които чакаха, за да се освободят от своя товар. Корпусите им бяха сиви като небето над главите им.
На пристанището ги посрещна кола, черен пакард, управляван от американски войник. Военният номер беше изписан с боя по дължината на предния капак и отстрани на предните врати.
Той се представи:
— Лейтенант Кирби — като повтори надписа на неговата униформа.
Лейтенантът не можа да скрие изненадата си, когато огледа останалата част от групата. Рийд с неговия суховат вид, костюм от туид и очила, Мюър, който според Грант приличаше на черноборсаджия с модния си костюм и стрелкащи се насам-натам очи, Марина в скромна черна рокля, пристегната на кръста с колан, и Грант, когото той сигурно сметна за механик.