— От щаба ми казаха да ви закарам където пожелаете, господа.
— А нещо друго казаха ли?
— Да не задавам въпроси.
Джексън го потупа по рамото.
— Добро момче. Ние трябва да стигнем до място, което се казва вила „Пелион“. Знаеш ли къде е?
— Не, господине.
Кирби извади картата и я разтвори върху предния капак на пакарда. Грант се приближи да погледне и той, и се изненада, че всички надписи бяха на немски.
— Гърците не могат да правят карти като хората — обясни лейтенантът. — Затова е по-лесно да използваме онези, които дойчовците са оставили.
Джексън потупа картата с молива си.
— Ето, това е мястото.
Кирби придоби загрижен вид.
— В този район червените са много дейни, господине. В колата имам радиостанция. Ако желаете, мога да поискам подкрепление. Може да отнеме малко време, но…
Джексън си погледна часовника.
— Няма време, лошите също искат да пипнат този човек. Закарай ни там колкото може по-бързо.
— Слушам.
Преди да тръгнат, Кирби започна да рови из багажника и извади автомат „Стен“ със сгъваем приклад. Даде го на Грант, който беше свит на предната седалка до Джексън.
— Нали знаете как да се оправяте с това.
Грант кимна.
— Дръжте го в готовност. За всеки случай.
Излязоха от града и поеха покрай пасища и житни ниви, които заемаха крайбрежната равнина. След толкова глад насажденията най-сетне бяха почнали да растат, пробивайки си път между бетонните бункери и изкривените метални противотанкови заграждения. Другите препятствия също не бяха част от миналото. Три пъти трябваше да спират за проверка на пропускателни пунктове, охранявани от гръцки войници. Всеки път униформата на Кирби им осигуряваше лесно преминаване, а Джексън раздаваше снимки на Белциг с нареждане, ако се появи, да бъде задържан.
— Какви са последните новини от гражданската война? — полюбопитства Джексън по пътя между последните два пропускателни пункта. — Печелим ли?
— Сигурно знаете по-добре от мен — отговори Кирби, без да отмества очи от пътя. — Аз пристигнах наскоро. Официално ще пристигна едва след три месеца. От нещата, които чувам обаче, положението не е розово. ГНОА…
— Какво е това ГНОА? — попита Рийд от задната седалка. Беше пребледнял от дупките и неравностите по пътя и за да се държи, притискаше ръка в тавана на колата.
— Гръцка народноосвободителна армия. — Марина изстена, като чук как Кирби изопачава родния й език по същия груб начин, както сменяше скоростите на пакарда. — С други думи, комунягите. От това, което чувам, справят се доста добре. Вече не се говори само за стрелба по конвои, опитват да превземат и градове. Сталин ги снабдява през Албания, България и Югославия. Сега британците се измъкнаха, нищо лично, и ако ние не ги задържим тук, ще ни гонят чак до Атина. — Той поклати глава. — Страшна работа. Но и ние удряме здраво. Както аз виждам нещата, причината е, че тия мъже са прости селяни, крадци на овце. Няма да имат куража за битка лице в лице.
— Не бъди толкова сигурен — предупреди го Грант. — Те изучиха занаята срещу нацистите. Преди това изкараха пет години в нелегалност, съпротивлявайки се на диктатурата на Метаксас19. Те знаят всичко за воденето на малки мръсни войни.
— Извадиха късмет, че имаше кой да ги снабдява с оръжие — сухо подметна Мюър.
Очите му срещнаха погледа на Грант в огледалото за обратно виждане, преди той да го сведе към автомата в скута му. Ако изпитваше някакво разкаяние, не го показа.
След няколко километра пътят напусна равното поле и започна да се вие нагоре към хълмовете. Колкото по-високо се изкачваха, небето сякаш се спускаше все по-ниско. Твърд таван от облаци ги натискаше надолу, запълваше празнините между мършавите борове, които пъстреха склоновете. Пътят се превърна в горски коловоз. Кирби имаше уморен вид от усилията да се бори с кормилото, докато се промъкваше по безкрайните остри завои, коловози, паднали камъни и дървета, които запушваха техния път. Останалите се държаха за каквото могат, като през кратките затишия се опитваха да си поемат дъх, а Грант стискаше автомата и очите му оглеждаха непроницаемата гора.
Минаха край някакво село — сиромашко място, наполовина изоставено. Щяха да решат, че е напуснато, ако не бяха сенките, които се движеха зад строшените прозорци и разбитите порти, наблюдавайки ги как минават. Джексън, притиснат между Грант и Кирби, направи акробатично усилие да бръкне под сакото си, за да стигне до своя колт в кобура под мишницата.