— Сега, когато Сурсел е мъртъв, поне не трябва да се тревожим, че ще изпее на руснаците онова, което знае. — Джексън избута един провиснал ниско клон. Той се стрелна обратно и опръска Рийд с капки вода.
Грант, който вървеше пред американеца, се обърна отвратен назад.
— Какво? Не ме гледай като праведник. От значение е не само какво ти знаеш, но и какво те не знаят.
— Никога не съм смятал, че убиването на цивилни е най-добрият начин да постигнеш предимство.
— Така ли? А какво ще кажеш за онези чифутски командоси, на които си доставял оръжия?
Американецът повдигна вежди.
— Мюър ми разказа малко от мръсното ти минало. Нали знаеш какво направиха в хотел „Цар Давид“? Деветдесет и един убити. Да не би да смяташ, че им пука за цивилните?
— Те водят война.
— Ние също.
Джексън сякаш се готвеше да каже още нещо, но Грант му обърна гръб. Спря и се взря в небето, а главата му се наклони, сякаш се вслушваше в нещо. Миг по-късно и Джексън го чу. Бученето на самолетни двигатели високо над главите им.
— Дали са нашите? Възможно ли е вече да са стигнали дотук?
Грант поклати мрачно глава.
— Това не е „Дакота“.
— Сигурен ли си?
Той не си направи труда да отговори. Беше изгубил чет колко пъти свит в плитки окопи или зад скали се беше ослушвал за звуците, които щяха да донесат избавление.
— По-скоро можем да приемем, че твоят човек не е успял да върне бомбардировачите.
— Мамка му!
Пукот, който нямаше нищо общо с дърветата, разтърси гората. Грант се обърна. Стволовете бяха високи и черни както винаги — не можеше да различи пътя, по който бяха дошли. Там обаче имаше нещо.
— Очаква ли се да има и сухопътна офанзива?
Джексън и останалите се разтревожиха.
— Не.
— Значи ни преследват.
— Какво ще правим?
— Ще тичаме и ще се надяваме, че бомбите няма да ни улучат.
Рийд изобщо не беше имал представа за същинския физически ужас да си беглец във враждебна земя. Беше воювал с молив и хартия в бараките на Блетчли Парк. Не беше лесно, през някои нощи вълчите глутници на подводниците ловуваха и напрежението нарастваше, за някои дори прекалено. За Рийд обаче неподвижността на кодовете винаги беше място на спокойствието — онова ъгълче на войната, където битките се решаваха разумно. Потокът от числа, с които се сражаваха всеки ден, можеше да те обезкуражи, учуди и заблуди, но зад тях стоеше фундаментален порядък, колкото и успешно да се опитваха машините „Енигма“22 да го объркат. Също като древните гърци Рийд никога не се страхуваше от рационалното.
Но сега настъпи хаос. Всички онези животински сили, които гърците се бяха опитали да затворят в митовете: харпиите, фуриите, горгоните и вакханките, тровили развинтеното им въображение. Рийд имаше чувството, че сънува, и стискаше плочката като талисман. Беше сигурен, че ако я изпусне, преследващата ги глутница ще го настигне на секундата. Затова тичаше.
Поезията блъскаше в сърцето му. Осъзнаваше как другите около него — Грант, Мюър, може би Джексън, спираха своя бяг и се обръщаха, за да отвръщат на огъня. Никога не беше тичал толкова дълго и толкова бързо. Усещаше краката си като желе. Когато гората оредя в гола полянка от редки дървета и шубраци, той се опита да ускори своя бяг, за да стигне до прикритието на леса, но не можа.
Грант се обърна и пусна няколко откоса с автомата. Все едно някоя безформена зла воля ги гонеше смъртоносно из черната гора. Може би трябваше да застанат на позиция. Така поне щяха да намалят опасността да получат куршум в гърба. Гората обаче се простираше на всички страни, а и техните преследвачи със сигурност ги превъзхождаха по оръжие, а вероятно и по численост.
Той стигна края на открита местност, където свлачище беше отнесло дърветата. Напред виждаше Рийд, който трескаво лъкатушеше между скалите. Грант пусна кратък откос към гората. Това щеше да ги накара да помислят и да му осигури време да прекоси полянката.
22
Многороторна шифровъчна машина, използвана от Вермахта през Втората световна война. — Б.пр.