— Наистина ли искаш да бъдеш монахиня като сестра Маргарита? — попита той и разтърси леко раменете ми.
Отговорът ми дойде толкова яростно, че едва не го събори на тревата.
— Не, татко. Не искам никога да ставам монахиня. Мисля, че сестра Маргарита иска да ме открадне в някакво тайно училище за монахини.
— Не говори глупости. Дори и да искаше да станеш монахиня, не би могла да започнеш да учиш за това, преди да пораснеш.
Вече и мама беше тръгнала да прекосява на пръсти моравата, като внимаваше да не забива токчетата си в пръстта. Сестра Маргарита стоеше до входа и въпреки че беше прекалено далече, за да разгадая изражението ѝ, знаех, че вече не се усмихва.
Мама ни погледна, присвила очи срещу слънцето, докато търсеше слънчевите си очила в чантата.
— Нора, беше изключително грубо да изтичаш навън по този начин. Искам веднага да се извиниш на сестра Маргарита.
Огромна тежест започна да се вдига от раменете ми, докато вървяхме обратно през моравата.
— Тя не иска да става монахиня, Рехина — каза татко.
— Разбира се, че не иска — сопна се мама. — Кой е чувал за деветгодишна монахиня?
4.
Леля Панчита, пралелята ми по бащина линия, беше вдовица от много години и никога не беше имала свои деца. Имаше красива сребриста коса, която събираше на кок на тила, и носеше очила с дебели стъкла, от които очите ѝ изглеждаха толкова огромни, че можеше да се преброят зелените петънца в кафявите ириси, като листенца, които се носят по мътна река. Живееше сама в огромна къща в една плантация за захарна тръстика в сърцето на острова, край малко градче на име Гинес. Винаги отгатвах, че приближаваме плантацията, когато колата поемеше по пътища, които бяха черни или осеяни с дупки. Двете с Марта пеехме и се смеехме, а гласовете ни сякаш подскачаха от неравностите и звучахме като пияни оперни певици. Татко ругаеше и предричаше необходимостта от ремонт на амортисьорите, когато се върнехме в Хавана. Клоните на дърветата висяха мечтателно над главите ни и от време на време докосваха покрива на колата, сякаш ни поздравяваха.
В Гинес всички се познаваха и любимото им занимание беше да седят на широките веранди пред къщите си по цял ден, да махат с ръка на приятелите си и да си приказват с всеки, решил да се отбие за чаша кубинско кафе или студен сок от захарна тръстика. Единственият проблем беше, че леля настояваше винаги да сме облечени като за празненство, дори и да се мотаехме без работа и да нямахме намерение да ходим никъде. По този начин, казваше тя, щяла да впечатли всеки посетител със своите красиви племенници. Въпреки че гостувахме на леля Панчита, откакто се помнех, чак когато аз станах на дванайсет, а Марта — на десет, ни оставиха да пренощуваме при нея без родителите ни.
И леля Панчита като всички останали имаше прислужница негърка, но за разлика от другите, беше трудно да се определи коя е прислужницата и коя — господарката. Лола, слаба жена, приблизително на възрастта на леля, с тънка прошарена коса, идваше всяка сутрин, преди да сме станали, и се заемаше да прави кафе. Понякога месеше хляб, а понякога го носеше готов от хлебарницата. Той и в двата случая ухаеше чудесно, а ние с Марта обожавахме да седим в кухнята при Лола и да я гледаме как прави масло. Първо обираше каймака от млякото, после добавяше сол и го бъркаше часове наред.
Лола не беше приказлива като Беба. Тя предпочиташе да слуша, което беше чудесно за Марта, която не спираше да бъбри глупости. Но Лола винаги изглеждаше заинтересована, кимаше и отваряше широко очи, когато Марта попиташе: „И познай какво стана?“. Аз бях загубила интерес много преди това, а вероятно и Лола също, но тя продължаваше да слуша внимателно, защото в повечето случаи отгатваше отговора.
Често леля нахлуваше в кухнята и грабваше лъжицата от Лола, а тя се засмиваше и поклащаше прошарената си глава.
— Лола, казвала съм ти сто пъти, няма нужда да правиш маслото ръчно. Купувам го готово, а ти си прекалено стара, за да се мориш толкова. — Лола продължаваше да клати глава и да се киска, след което заявяваше, че купеното масло не било като домашното. Аз бях на същото мнение.
Двете жени седяха заедно на верандата часове наред, всяка на собствения си люлеещ се стол, говореха, смееха се, поздравяваха посетителите като двойка стари кокошки. Редуваха се да приготвят освежителни напитки и закуски, а ако бяха прекалено уморени, караха нас да помогнем и ни даваха указания през отворения прозорец на кухнята. Ние се появявахме от къщата, горди от свършеното, балансирайки с подносите с чаши кафе, лъжички, захарница, курабийки и желе от гуаява. Когато се спуснеше нощта и повечето гости се разотидеха, леля Панчита и Лола неизменно завършваха деня по един и същи начин. Леля влизаше вътре, вземаше кутията с пури от рафта в трапезарията и я поставяше на малката масичка между люлеещите се столове. Настояваше Лола да си избере първа. Двете разтъркваха пурите между пръстите си и ги почукваха край ушите си. После си даваха една на друга огънче, пушеха бавно и се люлееха още час, докато звездите не обсипеха синкавочерното небе над главите им.