По-добре да остана и да легна на одеялото от фин бял пясък, загледана нагоре към кралските палми часове наред. Клоните им се полюшват от морския бриз и аз почти заспивам, буди ме само далечното бъбрене на братовчедка ми Алисия. Тя е едва година по-голяма от мен, по-точно разликата ни е година без тринайсет дни, но поради някаква причина тя изглежда по-зряла и мъдра от мен. Може би защото е толкова сигурна какво харесва и какво — не. Категорична е, че харесва сладоледа с вкус на манго повече от този с вкус на кокос и че любимото ѝ число е девет, защото девет е възрастта, на която бяхме в момента, и защото, ако девет има човешки образ, би бил някоя ослепителна дама, красавица с дълги крака и кръшен ханш. Аз, от друга страна, все не мога да избера между манго и кокос, а ако се прибави и папая, направо изпадам в безизходица.
Алисия присвива очи срещу слънцето и ми казва какво вижда. Очите ѝ понякога са златисти, понякога зелени.
— Виж как се люлеят палмите от вятъра.
— Виждам ги — отвръщам аз.
— С големите си листа избутват облаците и така можем да погледнем право в небето и да видим Бог.
— Може да видиш Бог? — питам аз.
— Ако погледна както трябва, мога. И когато успея, го моля за това, което искам, и той ми го дава.
Откъсвам очи от танцуващите листа на палмите и се взирам в лицето на Алисия. Понякога обича да се шегува и не ми казва истината, преди да е сигурна, че съм се хванала на измислиците ѝ. Но знам, че трапчинките на бузите ѝ я издават, когато опитва да прикрие усмивката си. Сега почти са се показали.
— Кажи ми истината — подканвам я аз.
— Казвам ти я. — После тя отваря широко очи и се взира право в слънцето. Затваря ги чак когато по страните ѝ започват да се стичат мънички сълзи. Тя обръща лицето си към мен с блеснали очи и устни, извити в триумфална усмивка. — Току-що го видях.
— И за какво го помоли?
— Не мога да ти кажа, иначе Той няма да ми го даде.
Сега и аз обръщам лице към слънцето и опитвам да отворя очи широко като Алисия, но не мога да издържа и половин секунда. Със сигурност не виждам Бог, нито дори крайчето на нечие ангелско крило. Решавам, че кафявите очи не могат да зърнат божествените чудеса, както нейните великолепни златисти.
Алисия рязко сяда и ме поглежда, засенчила слънцето.
— Ти за какво го помоли?
— Нали каза, че не трябва да се казва — възразявам, за да не призная, че не съм видяла нищо.
Тя се отпуска назад на пясъка, а слънцето отново блясва над нас. Скоро трябва да се връщаме за обяд. Тези сутрешни часове на плажа се изнизват толкова бързо. Надявах се да успеем да поплуваме, но не ни позволяват да влизаме навътре, а само до коленете, ако не ни придружава някой отговорен възрастен. Откакто едно момче се удави на плажа Варадеро преди три години, въведоха това правило и няма никаква надежда да го променим.
— Искам да плувам — казвам аз.
Алисия се обръща да огледа морето. Виждаме как вълните се настигат в бялата извивка на брега и знаем, че морето е топло като вана. Лесно можем да поплуваме в спокойната вода и може би дори да се научим да плуваме повече като възрастни, движейки ръце с равномерни силни махове. И може би дядо Антонио, несъмнено най-добрият плувец в цяла Куба, би могъл да дойде с нас и да се редуваме да влизаме на дълбокото, седнали на раменете му.
— Да тръгваме! — извиква Алисия и ние скачаме на крака и побягваме с всичка сила, разпръсвайки облак от фин бял пясък зад гърбовете си.
Всички стаи в голямата къща на баба и дядо на Варадеро гледаха към морето и трапезарията не беше изключение. Баба държеше прозорците отворени почти винаги, тъй като вярваше, че свежият въздух е най-добрата защита от болестите, които се тревожеше да не хванем. Дантелените пердета се развяваха от морския бриз, докато дядо казваше молитвата преди ядене. Чак когато той вдигнеше глава и вземеше вилицата си, ни позволяваха да сторим същото.
Имах късмет да седя най-близо до любимите ми пържени банани и Алисия да е до мен. У дома родителите ни знаеха, че трябва да ни държат разделени, за да не си бъбрим и да не се кикотим, а да усвояваме добрите маниери на масата. Струваше ми се, че мама се тревожеше повече дали ям салатата си с правилната вилица, отколкото как се справям в училище.