— Но как са се озовали те там?
— Не смятам, че въпросът е толкова труден — каза професорът. — Обяснението може да бъде само едно. Южна Америка е, както може би сте чували, гранитен континент. В древни времена на това място внезапно станало разместване на пластовете. Не забравяйте, че тези скали са базалтови и следователно — вулканични. Една площ, може би равна по големина на Съсекс, е била издигната en bloc5 с цялото й жизнено съдържание и отделена от останалата част на континента с отвесни скали, срещу чиято твърдост ерозията е безсилна. Какво се е получило? Спряно е действието на обикновените природни закони. Различните препятствия, които определят борбата за съществуване в целия свят, са ликвидирани или изменени. Същества, които иначе биха изчезнали, продължават да живеят. Забележете, че и птеродактилът, и стегозавърът спадат към Юрския период и следователно са доста-възрастни в мащабите на историята. Те са били изкуствено запазени в тези необикновени, случайно възникнали условия.
— Но вашите сведения са наистина категорични. Необходимо е само да ги изложите пред съответните власти.
— Така мислех и аз в душевната си простота — с горчивина отвърна професорът. — Трябва обаче да ви кажа, че не стана така. На всяка стъпка ме посрещаха с недоверие, къде породено от тъпота, къде от завист. Не е в характера ми, сър, да превивам врат пред всекиго или да се мъча да доказвам нещо, когато се съмняват в думите ми. След първото съмнение аз не благоволих да показвам потвърждаващите доказателства, които притежавам. Самата тема ми стана неприятна. Изгубих желание да говоря за нея. Когато нарушаваха покоя ми хора като вас, които представляват празното любопитство на публиката, не бях в състояние да ги посрещам сдържано. Признавам, че съм малко избухлив и ако ме предизвикат, съм склонен към буйствуване. Страхувам се, че сам сте го забелязал.
Аз докоснах окото си, но не казах нищо.
— Жена ми често ме упреква за това и все пак мисля, че всеки порядъчен човек би постъпил по същия начин. Тази вечер обаче възнамерявам да дам пример за контрол на волята над чувствата. Каня ви да присъствувате на представлението. — Той взе една картичка от бюрото си и ми я подаде. — Както виждате, тук е обявено, че в 8,30 часа в залата на Зоологическия институт твърде популярният естественик господин Пърсивал Уолдрън ще изнесе лекция на тема: „Скрижали на вековете“. Поканен съм специално да участвувам в президиума и да благодаря на лектора от името на присъствуващите. Ще направя това, като си поставя за задача най-тактично и деликатно да подхвърля някои забележки, които биха заинтересували аудиторията и биха събудили у някои от присъствуващите желание да вникнат по-дълбоко в този въпрос. Нали разбирате, няма да има нищо предизвикателно, а само намек, че зад всичко това се крие нещо по-дълбоко. Ще държа здраво юздите си и ще видя дали сдържаността ми ще ме доведе до по-добри резултати.
— Мога ли да дойда и аз? — попитах с нетърпение.
— Та разбира се — отговори сърдечно професорът. Дружелюбността му беше така завладяваща, както и буйствуването му. Доброжелателната му усмивка беше чудесна. Бузите му изведнъж се издуха като две червени ябълки между притворените му очи и голямата му черна брада. — Елате на всяка цена. Ще ми бъде приятно да зная, че имам един съюзник в залата, макар и толкова безпомощен и непосветен в тази област. Сигурно ще се събере доста народ, защото Уолдрън, въпреки че е чист шарлатанин, се ползува с популярност. Е, господин Малоун, вече ви отделих от времето си доста повече, отколкото възнамерявах. Индивидът не бива да монополизира онова, което принадлежи на човечеството. Ще се радвам да ви видя на лекцията тази вечер. Междувременно трябва да помните, че нищо от материала, с който ви запознах, не бива да се разгласява.
— Но господин Макардъл, нашият редактор, знаете ли … ще иска да му обясня какво съм направил.
— Кажете му каквото ви хрумне. Между другото може да му съобщите, че ако изпрати още някого да ми досажда, аз ще го навестя с бича си. Но оставям на вас: в печата да не излезе нито дума. Прекрасно. Значи в 8,30 тази вечер — в залата на Зоологическия институт.
Докато той ми махаше на прощаване, аз видях за последен път синкавата вълниста брада и дръзките му очи.
V. Въпрос!
Дали това се дължеше на физическия шок, който получих при първата си беседа с професор Челинджър, или на духовния, който ме сполетя при втората, но когато се озовах отново в Енмор парк, аз бях до известна степен деморализиран журналист. Главата ми се пръскаше от болки и в нея пулсираше само една мисъл: че в разказа на този човек се крие истина от огромно значение и че от тази история може да излезе чудесен материал за „Газет“, когато получа разрешение да я използувам. На ъгъла видях кабриолет, скочих в него и се отправих към редакцията. Макардъл, както винаги, беше на поста си.