И така, ние запушихме входа на лагера с няколко трънливи храста и оставихме имуществото си под защитата на този бодлив плет. След това бавно и предпазливо поехме към незнайното, като следвахме руслото на малкия ручей, който извираше на нашата поляна и щеше да ни служи за пътеводна нишка при завръщането. Едва бяхме тръгнали и попаднахме на първите признаци за очакващите ни чудеса. В гъстата гора имаше много непознати за мен дървета, които Съмърли, ботаникът на групата, определи като видове иглолистни и сагови растения, отдавна измрели в долния свят. След като изминахме няколкостотин ярда през гората, ние навлязохме в район, където потокът се разливаше в голямо блато. Пред нас растеше особен вид висока гъста тръстика, която беше отнесена към хвойните. Свежият вятър люшкаше върховете на пръснатите сред нея папратовидни дървета. Лорд Джон, който вървеше пръв, внезапно спря и вдигна ръка.
— Погледнете! — каза той. — Бога ми, това трябва да е следа от праотеца на всички птици.
В меката кал пред нас бяха отпечатани огромни следи от крайник с три пръста. Те водеха през блатото към гората. Спряхме, за да разгледаме тази чудовищна диря. Ако това е било наистина птица — а какво животно би могло да остави такава следа! — нейният крак е бил толкова по-голям от щраусовия, че височината й би трябвало да е огромна. Лорд Джон се огледа трескаво и пъхна два патрона в карабината за слонове.
— Залагам славата си на шикари6 — каза той, — че следата е прясна. Съществото не е минало преди повече от десет минути. Погледнете как водата още сълзи в този по-дълбок отпечатък! За бога! Вижте, следа от малко!
Наистина успоредно с големите следи се виждаха по-малки с приблизително същата форма.
— А какво ще кажете за това? — тържествуващо извика професор Съмърли, като показа някаква следа, която приличаше на отпечатък от гигантска човешка ръка с пет пръста и се появяваше между трипръстите белези.
— Уилдън! — извика ликуващо Челинджър. — Виждал съм ги в Уилдънската глина. Това е същество, което ходи изправено на крака с три пръста и от време на време си помага с една от петопръстните си предни лапи. Не е птица, драги мой Рокстън, не е птица.
— Звяр?
— Не, влечуго, динозавър. Нищо друго не би могло да остави такива следи. Преди около деветдесет години те озадачиха един способен доктор от Съсекс, но кой би могъл да мечтае… да мечтае… да види такова нещо?
Гласът му се снижи до шепот и всички ние замряхме от изумление. Стъпките ни отведоха от блатото към един пояс от храсталаци и дървета. Зад тях имаше голяма поляна, а сред нея пет необикновено странни същества. Стаени между храстите, ние спокойно ги наблюдавахме.
Както вече казах, те бяха пет, две възрастни и три млади. Ръстът им беше поразителен. Дори малките бяха едри като слонове, а двете големи далеч надвишаваха всички същества, които съм виждал. Черната им лъскава кожа, люспеста като при гущерите, блестеше под лъчите на слънцето. И петте бяха приседнали на огромните си трипръсти задни крака и на широките си мощни опашки, а с малките си петопръстни предни крайници навеждаха клоните, за да опасат листата им. За да ви дам точна представа за тях, ще ви кажа, че те приличаха на чудовищни, високи двадесет фута кенгура, с черни крокодилски кожи.
Не зная колко време стояхме така, омаяни от тази чудна гледка. Силният вятър духаше срещу нас, а и храстите ни прикриваха добре, така че нямаше опасност да ни открият. От време на време малките започваха да лудуват около своите родители, като подскачаха тежко и падаха на земята с глухо тупване. Родителите, изглежда, притежаваха безгранична сила, защото единият от тях, като не можа да стигне листата на върха на едно доста голямо дърво, обви дънера с предните си лапи и го прекърши като фиданка. Тази постъпка свидетелствуваше не само за силно развитите му мускули, но също и за недоразвития му мозък. Защото цялата съкрушителна тежест на дървото се стовари върху чудовището и то заскимтя пронизително. Явно беше, че въпреки размерите му неговата издръжливост има граници. Това произшествие, изглежда, го наведе на мисълта, че местността е опасна, защото животното бавно се упъти към гората, последвано от своята другарка и трите си огромни рожби. Ние видяхме как плочите на техните брони проблясваха между стъблата на дърветата, а главите им се люлееха високо над храсталака. След това изчезнаха от погледите ни.
Погледнах към другарите си. Лорд Джон бе сложил пръст върху спусъка на своята карабина за слонове, а във втренчените му свирепи очи гореше ловджийска страст. Какво не би дал той да можеше да постави една такава глава между двете кръстосани весла върху камината в своята стая в Олбъни! И все пак благоразумието му надви, защото той знаеше, че ние можем да проникнем в тайните на тази непозната земя само ако присъствието ни не бъде открито от нейните обитатели. Двамата професори мълчаливо ликуваха. Във вълнението си те несъзнателно се бяха хванали за ръце и стояха като деца, които са видели някакво чудо. Бузите на Челинджър се бяха издули от ангелската му усмивка, а сардоничната гримаса на Съмърли се беше сменила с израз на удивление и страхопочитание.