— Сто фута! — изръмжа Съмърли.
— Нашето въже е по-дълго от сто фута — казах аз. — Разбира се, че ще можем да слезем.
— Ами индианците в пещерата? — възрази Съмърли.
— В никоя от пещерите над нас няма индианци — обясних аз. — Всички те се използуват като хамбари и складове. Защо да не се качим още сега и да разучим терена?
На платото има сухи смолисти дървета — вид араукария според нашия ботаник, — които индианците използуват за факли. Всички ние взехме по един наръч от техните клонки и тръгнахме по тревясалите стъпала нагоре към пещерата, която бе специално означена на рисунката. Както казах, тя беше празна, ако не се смятат многобройните огромни прилепи, които пляскаха край главите ни при навлизането ни в нея. Тъй като не искахме да привличаме вниманието на индианците, ние се лутахме в мрака и едва след няколко завоя, когато проникнахме доста навътре в пещерата, запалихме факлите си. Тунелът бе красив и сух. Гладките му сиви стени бяха покрити със знаци на туземците, извитият таван образуваше свод над главите ни, а под краката ни се сипеше бял, бляскащ пясък. Обхванати от нетърпение, ние бързо се устремихме напред, но изведнъж спряхме с дълбок стон на горчиво разочарование. Пред нас стоеше отвесна каменна стена, през която не би се провряла дори мишка. Оттук не можеше да се излезе.
Стояхме и гледахме със свити сърца това неочаквано препятствие. Тук не се касаеше за някакво разместване, както в случая с тунела долу. Това беше и си е било винаги un cul-de-sac8.
— Нищо, приятели — каза неуморимият Челинджър. — Вие още можете да разчитате на твърдото ми обещание за балона.
Съмърли изстена.
— Възможно ли е да сме сгрешили пещерата? — предположих аз.
— Не, млади приятелю — отвърна лорд Джон, като прекара пръст по картата. Седемнадесетата отдясно и втората отляво. Съвсем сигурно е, че пещерата е същата.
Погледнах знака, който показваше пръстът му, и внезапно извиках от радост.
— Мисля, че открих! След мен! След мен! — С факела в ръка аз забързах назад по обратния път. — Тук — казах аз, като посочих няколко кибритени клечки на земята — запалихме факлите.
— Точно така.
— Но на картата се вижда, че тази пещера е разклонена. В тъмнината ние сме минали покрай разклонението, преди да запалим факлите. На връщане по-дългият клон трябва да се падне отдясно.
Излезе така, както казах. Не бяхме изминали и тридесет ярда, и в стената се появи голям черен отвор. Ние свърнахме в него и се озовахме в един коридор, много по-широк от предишния. Притаили дъх от нетърпение, за кратко време изминахме стотици ярда. И изведнъж пред нас в гъстия мрак на свода блесна тъмночервена светлина. Вгледахме се учудени. Сякаш някакъв огнен сноп прекосяваше коридора и преграждаше пътя ни. Забързахме към него. Оттам не идваше нито звук, нито топлина, нито движение, но все пак голямата огнена завеса светеше пред нас, посребряваше цялата пещера и превръщаше пясъка в стрити скъпоценни камъни. Когато се приближихме, тя доби кръгло очертание.
— Господи — луната! — извика лорд Джон. — Излязохме, момчета! Излязохме!
Наистина това бе пълната луна, която светеше направо в отвърстието на скалите. Отворът беше малък, не по-голям от прозорец, но достатъчен за целта. Когато пъхнахме главите си през него, видяхме, че спущането няма да бъде много трудно и че равният терен не е много далече от нас. Нищо чудно, че отдолу не бяхме забелязали това място, тъй като скалите над нас бяха извити и изкачването оттук би изглеждало толкова невъзможно, колкото да обезсърчи всяко по-внимателно проучване. Решихме, че с помощта на въжето ще можем да се спуснем, и след това радостни се върнахме в лагера, за да се приготвим за следващата вечер.
Каквото имаше да правим, трябваше да го направим бързо и скришно, тъй като дори в този последен час индианците можеха да ни върнат. Имуществото си с изключение на пушките и патроните щяхме да оставим тук. Но Челинджър имаше някакъв тежък багаж, който много искаше да вземе със себе си. Това се отнасяше особено за един пакет, за който не трябва да разказвам и който ни създаде най-много трудности. Денят си отиде бавно и когато се стъмни, ние бяхме готови да тръгнем. С голяма мъка изкачихме нещата си по стъпалата. След това се обърнахме и за последен път огледахме тази чудна земя, която, боя се, скоро ще бъде осквернена и ще стане плячка на ловци и изследователи, но която за всички нас е приказната земя на обаянието и романтиката, земя, където проявихме голямо дръзновение, много страдахме и много научихме — нашата земя, както винаги с обич ще я наричаме. Отляво съседните пещери хвърляха в мрака веселите си червеникави огнени отблясъци. От склона под нас се издигаха гласовете на индианците, които се смееха и пееха. По-нататък започваше дългата извивка на гората, а в средата меко блестеше голямото езеро, гнездо на чудновати чудовища. Даже сега, когато гледахме натам, в тъмнината ясно прозвънтя висок пронизителен вик, зовът на някакво дяволско животно. Това бе гласът на земята на Мейпъл Хуайт, която ни казваше сбогом.