Заминеха ли за Амстердам, предишният им живот щеше да ги остави за малко на мира. Докато ги разкрият, щяха да се насладят на една-две седмици уединение. Младата жена кимна доволно.
С Джордж стъпиха на моста. Старите кръгли лампи се появяваха една по една в мъглата, засияваха ярко, когато ги наближаваха, а после помръкваха, сякаш безплътни ръце ги включват и изключват.
В мрака по средата на моста, където той се извиваше като котешки гръб, мъглата се сгъсти и очерта силует – бледа ръка и сивкава нощница, чиито краища трептяха от вятъра, надиплил водата долу. Едва на няколко стъпки от фигурата Аби проумя, че вижда не призрак, а млада жена, стъпила върху парапета. Пръстите на краката º се бяха свили над студения каменен ръб като птичи нокти.
Аби застина и дръпна съпруга си да спре.
– Какво има? – попита той, проследи накъде гледа и възкликна: – Мили Боже!
Няколко секунди и двамата не помръднаха от страх, че и най-лекият полъх ще блъсне момичето в реката.
Аби бе чувала как хора с разбити сърца се самоубиват на Моста на неверните, но като всички слухове ги приемаше като митове до доказване на противното. Сърцето º ненадейно натежа като олово. По света имаше толкова щастие. Навсякъде. Безплатно. Тя не разбираше защо някои хора – роднините º например – просто отказват да го вземат.
Момичето бе красиво – с кожа като прясна сметана и дълга коса, толкова тъмна, че сякаш изсмукваше цвета на всичко наоколо. Беше дребничка. Французойките приличаха на птички с деликатни кости – Аби не можеше да си представи какво е да си тъй крехка.
Момичето не се обърна. Аби се почуди дали изобщо усеща присъствието им. Протегна бавно трепереща ръка. Пръстите º спряха във въздуха на няколко сантиметра от момичето. Дали щастието е като електричеството? Не сме ли всички ние проводници? Ако я докосне, ще долови ли тя щастието º?
– S’il vous plaît – промълви.
Искаше º се да може да каже още нещо. Със сестра º Мерили учеха френски в гимназията в Атланта. С надеждата да º осигури път към богатите мъже, майка им ипотекира къщата, та Мерили да посещава Гимназията за изтънчени госпожици на мадам Годел. Записа и другата си дъщеря заради нищожната възможност някой от преподавателите да хареса усърдието º и поне да се омъжи за човек, който носи вратовръзка. Мадам Годел би се ужасила колко малко си спомня Аби от френския. Е, все пак повече от Мерили. Поне можеше да попита колко е часът и да си поръча чаша вино. Един ден Мерили задигна речника на мадам Годел и научи всичко, което смяташе за необходимо, а именно: „Целуни ме, глупако.“
– S’il vous plaît – повтори Аби. – Моля ви…
Момичето обърна бавно глава и я погледна. Очите º бяха тъмни като косата, красиви и замечтани. Сълзи капеха от тях и мокреха предницата на нощницата º. Сигурно замръзваше в тази есенна нощ, ухаеща на дим от камини. Устните º трепнаха, оформяйки думи, ала не се чу нищо. Махна нетърпеливо с ръка на Аби и Джордж да си вървят.
– S’il vous plaît – прошепна Аби.
– Joie de vivre! – произнесе гръмогласно Джордж единствените думи на френски, които знаеше – научи ги в един бар през първата им нощ в Париж.
Типично бе за него да изтърси нещо подобно в такъв момент. Той бе сърдечен веселяк. Имаше пари, но беше новобогаташ и не го криеше. Липсваше му вродената апатия, характерна за старите пари, която кара околните да смятат, че само прекосяват сънищата на богатите като незабележими сенки. Джордж печелеше симпатиите на всички. Смехът му ехтеше като буре с уиски. Бузите му бяха червени почти колкото косата. Погледнеш ли го, веднага разбираш, че способността му да обича е необятна като света. Нямаше никакъв шанс срещу семейството на Аби.
Очите на момичето се насочиха към Джордж и го прецениха вцепенено. Устните º се извиха в бегла усмивка. Очите º се върнаха към протегнатата ръка на Аби и се спряха на брачната халка.