— Някаква еврейска свиня… — рапортува му на висок глас адютантът тиролец.
В кабинета влезе отслабналият Розен. На челото си имаше парче лейкопласт, а едната му ръка беше пъхната в превръзка през врата.
— Розен?
— Името ми е Розенцвайг — каза бившият му приятел, без дори да посмее да седне. — Наричах се Розен само от търговски съображения.
Бартош се усмихна. Виж ти. Всъщност и прочутият хуманист професор Кирхенбрух е бил расист като Хитлер.
— И какво желаете? — попита строго той.
— Не очаквах, че ще ми говориш на „вие“. Трябва да се махна оттук. Вече два пъти бях подложен на разпит, нападнаха ме на улицата, нямам работа, нито пари, нито квартира…
— Също като мен. След твоята операция.
— Само че аз ти помогнах… — каза умолително Розен.
— Не чакай благодарност от мене — развика се Бартош. — На приказките ти никой няма да повярва. А благодарността ми е вече чужда. Както и другите качества на предишното ми лице. — Той дори не можеше да говори тихо. — Промених се, Розенцвайг. Сега съм съвсем друг човек.
— Но това е безсмислица. Глупост. Та човек не може да се промени с хирургическа намеса. Ако сме зависими от външния си вид, по-добре да се самоубием още при раждането. За какво ще са тогава волята, стремежите, талантът ни? Най-добрите хора биха били аристократите, щяха да съществуват висши и нисши раси, гърбавите щяха да се застрелват, всичко щеше да се наследява: способностите, умът, характерът, влеченията. Човечеството щеше да тъпче на едно място, не би могло да съществува никакво развитие, човекът би бил играчка на съдбата. Та това е невъзможно.
— Комунист! — излая Бартош, който вече знаеше елементарната политическа терминология.
— Това още не е комунизъм. Но ако допусна, че в развитието не вземат участие обществото и средата, които мога да променя, тогава трябва да вярвам на фашизма…
— А това не ти е по вкуса, нали, евреино? — попита Бартош и позвъни. — На мен пък ми харесва.
Дотичаха двама мъже от стражата.
— Не, лъжеш се. И ти имаш в себе си толкова сили, колкото всеки човек, за да превъзмогнеш съдбата си, да се възпротивиш на…
В тоя миг го ритнаха в стомаха. Той се сви на пода, но после се втурна навън и скочи през отворения прозорец на коридора. Счупи си главата на паважа.
Естествено Бартош не замисляше подобно нещо. В него отново се обади старото лице. И той заповяда да му донесат всичко, писано за генетиката, за наследствените и придобитите качества, за този основен проблем, който досега му се струваше толкова далечен и който, както отведнъж установи, всъщност е най-важен за всеки от нас. От проучванията го изтръгна неговият групенфюрер.
— Поздравявам те, приятелю — каза групенфюрерът, в чието лице Бартош позна ранения си другар по маса от кръчмата. — Подслушвахме всичко, което каза на Розенцвайг. Остана верен. Имаме ти доверие. — Шефът седна и му предложи цигара. — Затова мога да ти съобщя решението на най-висшите инстанции. Възложена ти е тайна мисия. Ще заминеш за Прага.
Бартош бе снабден с дипломатически документи и замина още на следващия ден. Но без кафява риза. След дълго време отново пътуваше в тъмен костюм, а в куфара си носеше фрак. Тайната мисия беше много проста. Трябваше да извърши убийство. В сазавските гори се криел някакъв инженер с радиопредавател, който насъсквал немския народ срещу партията и фюрера. Трябваше да го застави да млъкне. Освен фрака носеше със себе си пистолет със заглушител и списък на най-близките сътрудници. Чехия го очарова. Когато минаваше през Табор, усети, че очите му се изпълват със сълзи. Но никой не го заговори. Дори никой не седна в неговото купе във влака.
„Сега трябва окончателно да реша — каза си Бартош. — До тоя момент само сътрудничех, само разпитвах и крещях. Сега трябва да убивам. Всъщност аз не убих Розен. Това беше самоубийство. Досега не съм из-цапал ръцете си с нито една капка кръв. Никога не съм одобрявал убийствата. Дори още като студент ръководех подписните акции срещу смъртното наказание. А сега трябва да убия невинен човек. Не — казваше си той. — Та това е глупост. В Прага изобщо няма да се обадя в службата. Ще избягам и ще се укривам, па ако ще и на Апашкото мегданче. Не вярвам, че не бих могъл да победя лицето си. Сигурно и Крояча отдавна е превъзмогнал лицето си на светец и е станал черковен крадец или вече е в затвора заради някой обир на храмови скъпоценности. Сигурно набожната маска не го е оправила, както мене не бива да ме развали маската на престъпника.“
Слезе на Смихов. Остави куфара си в гардероба за багаж и потегли с трамвая за Вършовице. Броят на вилите се беше увеличил, временните постройки бяха по-разкрасени. Бързото въоръжаване бе излекувало донякъде раните от кризата. Бартош отиде право при Марион, без да му хрумне дори, че сигурно ще я уплаши лицето на някогашния й приятел. Само че Марион не живееше вече в своето общежитие. Публичният дом се ръководеше от една възрастна пълна жена, на която й липсваше горният ляв резец.