— Хвърляйте въглища, момчета! — пришпори Макджийн бригадата си от огняри. А той самият приличаше на дявол с козята брадичка и с рунтавите си вежди, осветени от трепкащите пламъци на отворените врати на пещите. — Ако искаме да спасим вицепрезидента, ще ни трябва повече пара.
„Стоунуол Джаксън“ препускаше след влекача и шлепа, сякаш съзнаваше, че изпълнява спешна мисия. Като нов вдигал скорост до петнайсет морски мили в час, но през изминалите четирийсет години не е бил насилван да прехвърли дванайсет12. Сега той пореше водата, следвайки течението, с четиринайсет, после с петнайсет… шестнайсет… осемнайсет мили в час. След като излезе от южния канал, скоростта му стигна двайсет мили, от блестящите капители над комините му изригваха дим и искри.
Мъжете от Шести луизиански полк — зъболекари, водопроводчици, счетоводители, участвали в битките по време на Гражданската война като доброволци — пъшкаха и лееха пот в невзрачните си вълнени униформи в сиво и кремаво, които някога е носела армията на Конфедеративните щати на Америка. Командвани от майор, те трупаха една върху друга огромни бали памук във вид на защитно укрепление. Двете дванайсетфунтови оръдия от Форд Джексън бяха разположени по места на носовата част, а гладките им дула бяха заредени със сачмени лагери, задигнати от машинното отделение на Макджийн.
Пит се загледа в растящата крепост от свързваните с тел бали. Памук срещу стомана, помисли си той, малокалибрени мускети срещу автоматични карабини.
Предстоеше интересна битка.
Лейтенант Грант откъсна поглед от невероятната гледка под крилете на самолета си и установи радиовръзка с плаващия под британски флаг кораб.
— Самолет на Военновъздушните сили за събиране на метеорологични данни нула-четири-нула вика океанографския научноизследователски кораб. Чувате ли ме?
— Да, янки, чуваме ви много ясно — долетя в отговор бодър глас като от игрище за крикет. — Тук е английският военен кораб „Патфайндър“. С какво можем да ви услужим, нула-четири-нула?
— Вертолет падна във водата на около три мили западно от вас. Можете ли да спасите оцелелите, „Патфайндър“?
— Разбира се, и още как! Нима ще оставим клетите момчета да се удавят?
— Аз ще кръжа над мястото на катастрофата, „Патфайндър“. Следвайте посоката ми.
— Много добре. Поемаме натам. Край.
Грант зае позиция над хората, които се преборваха с водата. Течението на залива беше топло, така че нямаше опасност да загинат от премръзване, но кървящите им рани положително щяха да привлекат акули.
— Май думите ти не оказаха особено въздействие — каза вторият пилот.
— В какъв смисъл?
— Английският кораб не откликна на твоя зов, отдалечава се.
Грант се наведе напред и наклони самолета, за да погледне през страничното стъкло от другата страна на пилотската кабина. Вторият пилот беше прав — носът на „Патфайндър“ се бе завъртял в посока, обратна на мястото на падналия вертолет и се движеше към „Стоунуол Джексън“.
— „Патфайндър“, тук нула-четири-нула — повика го Грант. — Проблем ли имате? Повтарям, проблем ли имате?
Отговор не последва.
— Ако нямам някаква страхотна халюцинация — каза Меткалф, наблюдавайки с изумление видеокартината, — онази стара реликва от времето на Том Сойер се кани да връхлети върху влекача.
— По всичко личи, че е така — подкрепи го Сандекър.
— Според теб откъде изникна?
Сандекър стоеше прав, скръстил ръце пред гърдите си и лицето му засия от въодушевление.
— Ах, ти, Пит! — промълви той. — Ах, ти, хитър, неукротим кучи сине!
— Каза ли нещо?
— Просто размишлявах на глас.
— Какво ли смятат да направят?
— Мисля, че ще атакуват и ще се качат на борда.
— Това ще е лудост, пълна лудост — изропта Меткалф. — Стрелците на влекача ще ги направят на пух и прах.
Изведнъж Сандекър се напрегна, забелязвайки нещо на заден план на екрана. Меткалф не го бе видял, както и никой от останалите, които наблюдаваха картината.
Адмиралът сграбчи Меткалф за ръката.
— Английският кораб!
Меткалф стреснат вдигна поглед.
— Какво английският кораб?