Ф. Пол Уилсън
Изкормвача
Този е посветен на Джо Лендсдейл.
Основно, защото заех един от елементите на сюжета от неговия роман „Студ през юли“. Ако не сте чели „Студ през юли“, направете го незабавно. (Точно така, оставете книгата, която държите, заминавайте и си го купувайте.) Този роман е подобен на солена бисквита, кървав е, смешен е, тъжен, плашещ и с поука, който ви кара да прелиствате страниците до три през нощта. Веднага щом го прочетох, се обадих на Джо, за да му кажа каква чудесна работа е свършил. Единственото, за което исках да го питам е: къде са изчезнали всичките удивителни знаци. В цялата книга не можах да намеря нито един. Джо каза, че те не са необходими в една свястно написана сцена. Аз помолих за разрешението му да не се съглася с него.
Така започна продължаващия и днес Спор за удивителния знак на Уилсън-Лендсдейл. Признавам си, че преди използвах доста от тях и в резултат на този спор ги понамалих малко. Сега вече ги държа изкъсо. ( Само че, Джо… герой, който крещи така, че вече е останал без дъх и лицето му е почервеняло от гняв, заслужава поне един „!“, не мислиш ли?)
Още малко и ще започне да орязва въпросителните.
Но да се върнем на „Изкормвача“. „Студ през юли“ толкова ми хареса, че когато Ед Горман и Марти Грийнбърг ми поискаха разказ за „Дебнещите II“ (наскоро публикувана като „Хищници“), заех част от завръзката в „Студ през юли“ — идеята за убиец, който участва в програмата за защита на свидетели, тъй като дава показания по едно важно дело — и оттам-нататък потръгна. (Между другото дейстието се развива в Монро.)
„Изкормвача“ е извратено малко произведенийце без най-малкия намек за свръхестественото. Като такъв се нареди сред „Двайсет и петте най- добри криминални и мистериозни разказа на годината.“
Най-добрия разказ, който бих могъл да посветя на Джо Р. Лендсдейл.
Запазих гнева за себе си.
Оставих ги да погребат скръбта ми заедно с Джесика. Тя я обви като пашкул в ковчега, гушна я, подпъхна се като възглавничка под главата й. Tам щеше да си остане, правейки каквото може, за да я предпази от студа, влагата и червеите завоеватели.
Но гнева го запазих. Подхранвах го. Наточх ръбовете му, докато не станаха идеално твърди и остри. Достатъчно остри, че един ден да проникнат през мрака, покрил с ледена кора душата ми.
Марта седеше откъм другия край на гроба, утешавана от майка си и баща си и двамата си братя — бабата и дядото и чичовците на Джеси. От моята страна бях само аз. Бяха дошли неколцина приятели от офиса, които стояха точно зад мен, но реално погледнато те не бяха с мен. Бях сам, във всеки смисъл на думата, за който се сетите.
Взирах се в капака на миниатюрния ковчег, който стоя затворен по време на бдението и погребалната меса, поради обезобразения вид на телцето. Гледах как изчезва малко по малко под нарастващата плетеница от багри, докато хлипащите опечалени един по един хвърляха цветя отгоре. Джесика, моя Джесика. Само на пет годинки, нарязана на парчета от някой мръсен пропаднал смрадлив гаден…
— Копеле!
Стържещият глас изтръгна погледа ми от ковчега. Този глас ми бе познат. О, колко добре ми бе познат. Вдигнах очи и срещах изпълнения с омраза поглед на Марта. Лицето й бе бледо и изпито, скулите й бяха почернели от очната линия, която се бе размазала от сълзите й. Русата й коса бе скрита от черна шапчица и воал.
— Ти си виновен! Тя е мъртва заради теб! Вземаше я при себе си само по време на някой от уийкендите и дори не й обръщаше внимание! Би трябвало ти да лежиш там вътре!
— Стига, Марта — тихо й прошепна един от братята й. — Само ще се разстроиш още повече.
Само дето можех да прочета същото и в неговия поглед — в погледите на всички. Те бяха съгласни с нея. Дори аз бях съгласен с нея.
— Не! — изкрещя тя, разтъсвайки ръката на брат си, сочейки към мен. — Ти беше нескопосан съпруг и нескопосан баща. И сега Джеси е мъртва заради теб! Заради теб!
После избухна в неутешими ридания и бе отведена от родителите и братята си. Изпаднали в неловко положение, останалите опечалени започнаха да се оттеглят, оставяйки ме сам с мъртвата Джеси. Сам с моя гняв. Сам с вината си.
Не бях най-добрия баща на света. Но кой би могъл да бъде? Или не им отделяш достатъчно от обичта си, или ги глезиш прекалено много. Явно няма как да излезеш победител. Но признавам, че е имало моменти, в които нещо друго е изглеждало по-важно от това, да бъда с Джеси, някоя сделка, някоя сметка на клиент, която изисква незабавното ми внимание, така че дъщеря ми да трябва да почака. Щях да си наваксам с нея по-късно — такова беше обещанието. Следващата седмица ще си поиграем на гоненица. Но вече нямаше да има „после“. За Джесика Сантос вече не съществуваше „следващата седмица“. Вече не можех да си наваксам с прегръдките и игрите, и „обичам те“.