— Добре, прати ми ги. Ще видя какво мога да направя.
— Благодаря ти.
Декър ѝ изпрати имената на компаниите и легна на леглото. Вятърът набираше сила, вероятно се задаваше нова буря. Застудяваше и можеше да завали суграшица или сняг.
Той се зави с палтото си, защото Резидънс Ин не можеше да се похвали с най-добрата отоплителна система. Мощността ѝ стигаше, колкото да позатопли някоя и друга стая, а останалите гости трябваше да се оправят както могат.
Зимите в Охайо никак не му липсваха. Разбира се, Източното крайбрежие също се сковаваше от студ понякога. Но тук нямаше какво да спира ветровете, които фучаха безмилостно.
И все пак това беше родният му град, родният му щат. Тук бе играл в „Бъкайс“ и макар и съвсем за кратко — в „Кливланд“. Беше продукт на Средния запад. Не хвърчеше нависоко и не се гмуркаше надълбоко. Гледаше на света с очите на реалист. Предпочиташе джинсите и бирата и нямаше да се чувства комфортно във ферари. Винаги щеше да се стреми да постъпва правилно. И да помага на другите, когато е необходимо.
Както и да преследва убийците. Неуморно.
Декър разтри слепоочията си и затвори очи. С него ставаше нещо странно. Прониза го безпокойство. Изправи се рязко, отиде в банята и пи вода с шепи, за да се успокои. Направи опит да блокира пороя от спомени, който го връхлетя, но не беше в състояние да попречи на собствения си ум да му причинява болка.
Легна отново, потрепери силно, сякаш имаше треска, и задиша дълбоко. Това чисто физическо усилие прогони тревогата.
Май трябва да се захвана с йога. Кой знае, може някоя поза — например Гледащо надолу куче — да ми помогне, ако я правя всяка сутрин.
Той погледна през прозореца и реши, че е гладен. Знаеше точно къде иска да вечеря.
Качи се на колата и потегли към „Американ Грил“.
Така и не бе открил отговора на въпроса защо Рейчъл Кац продължава да държи заведението. Не му се вярваше да не иска да го продаде само защото е бил първият проект на съпруга ѝ.
Декър влезе, избра си маса, седна и прегледа менюто. Беше седем часът и салонът беше доста пълен. Повечето клиенти изглеждаха съвсем обикновени хора, предимно работници, някои с жените си, други с децата си. Имаше и група тийнейджъри, които лакомо нагъваха бургери и крилца. На огромния телевизор, окачен на стената, вървеше спортно предаване за предстоящите футболни мачове в неделя.
Декър погледна през прозореца към сградата отсреща. Беше банка. Същата, в която бе работил Дон Ричардс. От другата страна на „Грил“ се издигаше жилищен блок. Той беше живял за кратко в него преди години, когато се върна в Бърлингтън след края на футболната си кариера.
Огледа интериора. От тавана висяха големи модели на витлови самолети, кораби, автомобили… По стените бяха окачени снимки на стари кинозвезди, а между тях — табели със забавни надписи. В ъглите се виждаха прашни изкуствени цветя. По средата имаше салатен бар. Униформата на персонала се състоеше от бяла риза и черен панталон.
В кухнята се влизаше през двойна летяща врата. Вдясно от нея се намираха мъжките тоалетни, вляво — дамските. Точно до входа беше катедрата на хостесата. В един ъгъл бяха компютрите, в които сервитьорите въвеждаха поръчките. В дъното на салона имаше дълъг бар с телевизори на стената. Мокетът беше тъмнозелен, за да не личат петната и мръсотията. Масите бяха от масивно дърво, като тези за четирима души бяха покрай стените. Във въздуха се носеше неподражаемият аромат на пържено и евтина бира.
Типично американско заведение за бързо хранене. То със сигурност не беше особено доходоносно. Но продължаваше да работи, въпреки че Кац имаше много по-бляскави проекти, на които да посвещава времето си.
Декър си поръча вечеря — сандвич „Рубен“, пържени картофи и бира. За малко да се огледа виновно, да не би отнякъде да изскочи Джеймисън и да го смъмри.
Сандвичът беше хубав, достатъчно сочен, но не чак толкова, че сосът да се разтече. Картофите бяха топли и хрупкави. Бирата имаше приятен вкус.
Той погледна към масата, на която бе видял Ърл Ланкастър с „приятелката“ му. Не беше очаквал разговорът му с Мери на футболното игрище да доведе до такъв резултат, но се радваше, че двамата ще си дадат втори шанс.
Тази приятна мисъл изчезна, когато той си представи какво може да поднесе животът на бившата му партньорка през следващите няколко години.
Мозъкът бе най-забележителният орган в човешкия организъм. Декър го знаеше по-добре от повече го хора. Да не работи нормално мозъкът ти не беше като да ти се повреди, който и да било друг орган. Ако сърцето ти спре например, отиваш два метра под земята. Заминаваш си и в най-добрия случай си спомнят за теб с обич.