Но ако мозъкът ти откажеше, пак си заминаваш, само че тялото ти оставаше тук, зависещо от други хора, които да се грижат за него. И тази гледка щеше да бъде последният спомен, който близките ти ще запазят от теб, макар всъщност да не си бил ти.
Декър прогони тези тягостни мисли и вдигна глава. Погледна към кухнята и забеляза, че някакъв мъж го наблюдава иззад прозорчето на вратата. Само миг по-късно мъжът се скри. Декър успя да види единствено черната му коса и пронизващите очи.
Ченгето в него веднага се заинтригува. Все пак бе прекарал почти всичките си зрели години като полицай. Разчиташе израженията на хората срещу себе си, различаваше добрите от лошите, уплашените от онези, които криеха нещо. Не беше умение, което можеше да предаде някому. С годините усещаше, че върши всичко това почти инстинктивно. А всъщност бяха милион дребни неща, които съзнанието му анализираше едновременно, за да стигне до логичен извод, от който да извлече практическа полза.
В момента антените му потрепваха, настроени да засекат и най-малкия сигнал.
Декър извади бавно телефона от джоба си и изключи светкавицата, след което се престори, че разглежда нещо на дисплея, и направи няколко снимки на персонала. Разпозна сервитьорката от предишния път. По петите я следваше същият стажант на име Даниъл.
Декър остави телефона и погледна към двойната врата на кухнята. Отново му се стори, че някой го наблюдава оттам. Дали беше същият мъж?
Махна на младата жена, която го беше обслужила. Даниъл бе влязъл в кухнята.
Тя дойде при него.
— Желаете ли още нещо?
— Не, храната беше чудесна.
— Ще ви донеса сметката.
— Днес има доста хора.
— Да, понякога е истинска лудница.
— Отдавна ли работите тук?
— От около година.
— Миналия път, когато идвах, имахте стажант.
— А, да… така обучаваме новите колеги.
— И вие ли сте минали по същия път?
— Не, аз вече бях работила няколко години като сервитьорка. Назначиха ме само защото имах опит. Но мен ако питате, всичко това е много глупаво.
— Кое?
— Да обучаваме тези хора, които никога не се задържат тук. Работят два-три месеца и напускат. Предполагам, че просто не уважават времето и средствата за обучението им.
— Да, права сте. Не ми изглежда логично.
— Аз също няма да остана дълго тук, така че не ме интересува. Получих предложение да започна на друго място и реших да приема. С по-висока заплата, застраховки, осигуровки…
— Чудесно.
— Майка ми работеше тук преди десетина години. Тя ме посъветва да кандидатствам. Заплатата е мизерна. Не че сервитьорите са с високи заплати някъде, но пък бакшишите са добри, особено през уикендите, когато мъжете се напиват и си разтварят портфейлите. Така ни компенсират за всички глупости, които са изприказвали, но започнат ли да ни опипват, а това често се случва, ставам лоша.
— Браво на вас. Майка ви дълго ли е работила тук?
— Не. Искаше да остане, но след около година я уволниха.
— Защо?
— Така и не ѝ казаха. След време нейна приятелка започна работа като сервитьорка тук. Мина една година и уволниха и нея. Отново без причина.
— Много странно.
— Е, не е проблем. Нямам намерение да се задържам. Като се замисля, и аз работя тук от около година. Предполагам, че ако не им бях казала, че напускам, щяха да ме уволнят.
— Може шефовете да са се сменили от времето, когато майка ви е работила в ресторанта.
— Не, не са.
— Моля?
— В момента управител е Бил Пейтън. Той е бил управител и по времето на майка ми. Тя не го харесваше. Още тогава е следял всичко много изкъсо.
— Шефовете по принцип са за това.
— Сигурно. Ами кухненският персонал? И той е същият от едно време.
— Откъде знаете?
— Тези хора са работили в „Грил“ и по времето на майка ми. Споменах ѝ няколко имена, когато започнах. Познаваше ги всичките. Доколкото знам, те са тук, откакто съществува ресторантът.
— Искате да кажете готвачите, миячите и всички останали?
— Точно така.
— Какви са те?
— Как какви?
— Млади или стари, мъже или жени? От Охайо ли са?
— Всичките са мъже. И не, сред тях май няма дори един, който да е роден в Охайо. Честно казано, не знам откъде са, те почти не общуват с нас. Но всичките са по-възрастни, над петдесет.
— Доста време са изкарали като готвачи и миячи.
— Предполагам, че са доволни от работата си. Човек понякога влиза в коловоз, свиква с рутината. Затова се махам. Освен това карам курс за програмисти. Не искам да работя като сервитьорка цял живот.