— Какво?
— Върнаха ни машините измити. Направо светеха. Не помня някой друг да го е правил. Обикновено ни ги връщат целите в кал и се налага сами да ги мием. Но не и този път. Бяха толкова чисти, че можех да си наредя обяда и да се храня върху тях — засмя се отново Палмър. — Да се храня върху тях. Представяте ли си?
— Да — отвърна Декър. — Представям си.
— Е, какво научихме току-що? — попита Ланкастър, след като двамата с Декър излязоха от офиса на Палмър.
— Че Дейвид Кац е реализирал най-необикновения строителен проект в историята на Бърлингтън.
— А това какво ни казва?
— Че е време да открием кой, по дяволите, е бил Дейвид Кац.
Тръгнаха пеша по улицата, когато до тях спря кола. Шофьорът свали прозореца и извика:
— Еймъс Декър?
Декър се обърна и погледна скъпия автомобил. Зад волана седеше Дънкан Ларкс.
— Господин Ларкс! Как сте?
— Аз съм добре, но ти изглеждаш чудесно. Много си се променил от последната ни среща.
— Да, нещата се пооправиха.
— Чух, че си в града.
— Да, за кратко.
— Никога няма да забравя какво направи за дъщеря ми.
— Как е тя?
— Добре е. Мисля, че най-после се взе в ръце.
— Радвам се.
— Научих какво се е случило с Рейчъл Кац. Ужасна работа! Ще се оправи ли?
— Надяваме се — отвърна Ланкастър.
— Работили сме заедно по няколко проекта. Справя се много успешно. Доста е умна.
Декър кимна.
— Може ли да ви задам няколко въпроса относно Кац? Разследваме кой се е опитал да я убие и всяка информация ще ни е от полза.
— Разбира се. Защо днес не дойдеш на вечеря у нас? — Ларкс погледна към Ланкастър. — Доведи и приятелката си.
— Не е нужно да го правите — каза Декър.
— О, настоявам! Това е най-малкото, което мога да направя, след като ми помогна с Джени. Да речем, около седем?
Декър кимна и Ларкс потегли.
Ланкастър погледна бившия си партньор.
— Може да се окаже интересна вечеря.
— Дано да не е само интересна.
64
Декър и Марс се взираха в Рейчъл Кац. Тялото ѝ бе опасано с толкова много тръбички и кабели, че беше трудно да различиш човека под цялата медицинска апаратура.
Но това беше Рейчъл Кац. Все още жива. В критично, но стабилно състояние.
— Какво казват лекарите? — попита Декър.
— Ще се събуди в даден момент. Просто не знаят кога.
— Ти си тук непрекъснато. Тя дойде ли в съзнание поне за малко? Издава ли някакви звуци? Говори ли в съня си?
— Не, нищо такова.
— Трябва да си починеш, Мелвин. Лекарите се грижат добре за нея. Има и охрана.
— Не знам, Декър — отвърна той колебливо.
— Аз пък знам. Искам да ме придружиш на едно място довечера.
— Къде?
— У Дънкан Ларкс. Покани ни с Мери на вечеря. Едва ли ще има нещо против да дойдеш с мен. Той също се интересуваше от Рейчъл.
— Добре, но защо ще вечеряте у тях?
— Работили са заедно. Искам да науча повече за бизнес отношенията им.
— Добре, щом смяташ, че ще съм ти от полза.
— На този етап, Мелвин, всичко може да ми бъде от полза.
Качиха се в колата на Декър и потеглиха по дългия лъкатушен път към къщата — или по-скоро, имението на Ларкс. Спряха на павиран паркинг до централния вход.
Декър погледна към Бърлингтън и видя светлините на града да примигват в долината. Да, Ларкс наистина се радваше на хубава гледка.
Когато излязоха от колата, Ланкастър приглади роклята си и върна няколко непокорни кичура на мястото им.
— Не открих нищо подходящо в гардероба си — промърмори тя, вперила поглед в огромното зидано от камък имение, което сякаш бе пренесено тук от някоя френска или италианска провинция. — И нямах време да отида на фризьор.
— Изглеждаш чудесно — каза Декър.
— Критериите на мъжете и жените в подобни ситуации са коренно различни, Декър — заяви раздразнено тя.
— Важно е да си си взела пистолета.
— Надявам се, че се шегуваш — засмя се Ланкастър.
Той не отвърна на усмивката ѝ.
Самият той бе облякъл сако от рипсено кадифе, чийто вид подсказваше, че е купено преди доста години, и бежов панталон. Както и най-чистата риза, която му беше останала.
Марс изглеждаше ослепително с ушито по поръчка вълнено сако с кърпичка в джобчето, бяла риза, закопчана догоре, и елегантен панталон.
— Готов си за фотосесия в модно списание — подхвърли Ланкастър.
— Благодаря. Двайсет години носих едни и същи дрехи, бял затворнически гащеризон, и сега се наслаждавам на възможността да избирам.