Тя се усмихна.
— Какво има? — изненада се на реакцията ѝ Декър.
— Това ме успокоява.
— В какъв смисъл?
— Смятах ви за безпогрешен, за нещо като машина. А сега откривам, че сте човек.
— Зависи кого питате. Ще ми осигурите ли тези досиета?
— Предполагам, че ще успея да направя копия. Но няма как да ви ги донеса тук.
— Не планирам да остана дълго в ареста.
— Защо сте толкова сигурен?
— Защото още на първото си заседание съдът ще обсъди дали да ме пусне под гаранция. Такава е процедурата.
— Имате ли адвокат?
— Не, но ще се справя добре и сам.
— Наистина ли?
— Абсолютно.
— Блейк няма да се предаде без бой.
— Не съм и очаквал друго.
— Предполагам, че се чудите защо съм… Имам предвид защо той и аз…
— Не ми влиза в работата. И не съдя никого. Нямам това право.
— Благодаря ви.
— Но ще ви дам един съвет. Навремето имах дъщеря…
— Знам — отвърна Сали Бримър с болка в гласа.
— Ако беше пораснала, нямаше да ѝ позволя да се сближава с хора като Блейк Нати. Фактът, че има връзка с вас, след като още е женен, би трябвало да ви говори достатъчно ясно що за човек е.
Тя го изгледа тъжно, обърна се и си тръгна.
25
Съдията прочете бавно листа в ръцете си и вдигна поглед към Еймъс Декър, който седеше на масата на защитата.
На масата на обвинението седеше Елизабет Бейли, опитен прокурор. Декър я познаваше добре. Двамата бяха работили заедно по много случаи, докато той бе в местната полиция.
Зад парапета, където бяха местата за зрителите, седяха още двама души: Блейк Нати и началникът на полицията Питър Чилдрес, висок представителен мъж с къса посивяла коса и месесто лице, надупчено от шарка. Чилдрес беше с черен костюм, колосана бяла риза, вратовръзка на синьо-бели райета и бяла кърпичка в джобчето на сакото.
— Декър? — обяви съдия Дикърсън, дребен мъж, отдавна прехвърлил шейсет, с тънък врат и буйна сребриста коса, която се открояваше още повече заради черната му тога. — Еймъс Декър?
— Да, господин съдия. Аз съм.
— Възпрепятстване на правосъдието — прочете Дикърсън от листа, който държеше. — Намеса в полицейско разследване? Мислех, че работите в полицията.
— Напуснах преди две години, постъпих във ФБР, но все още съм полицейски служител, положил клетва тук, в Бърлингтън.
Дикърсън раздвижи устни, докато четеше нещо в документите. После свали очилата си, остави ги пред себе си, събра пръсти във формата на пирамида и погледна към масата на обвинението.
Елизабет Бейли определено се чувстваше неловко.
— Госпожо Бейли, ще ми обясните ли какво, за бога, става тук? — попита Дикърсън.
Бейли беше на четиресет и няколко, едра и кокалеста. В основата на русата ѝ коса тъмнееха черни корени. Носеше бежов костюм и бяла блуза. Тя погледна намръщено Нати, покашля се и се извърна към съдията.
— Господин Декър е обвинен във възпрепятстване на правосъдието и намеса в полицейско разследване.
За миг Бейли създаде усещането, че ще продължи да говори, но тя стисна устни в тънка линия и не каза нито дума повече.
Дикърсън изглеждаше объркан.
— Това ми е известно. Току-що го прочетох в обвинителния акт. Бих искал да получа обяснение.
— С господин Декър се е свързал човек на име Мерил Хокинс…
— Мерил Хокинс ли? Онзи Мерил Хокинс?
— Да, господин съдия. Излязъл е от затвора по… по медицински причини. Срещнал се е с Мери Ланкастър и Еймъс Декър и е заявил, че е невинен. Не бил извършил убийствата, за които е осъден, и ги помолил да изчистят името му.
— След което е бил убит? — попита Дикърсън.
— Да.
— Какво общо има това с явяването на господин Декър пред съда?
— Капитан Милър помолил господин Декър да поеме случая с убийството на господин Хокинс, както и да преразгледа предишното разследване срещу него.
Дикърсън забарабани с пръсти по бюрото си и каза:
— Това изобщо не отговаря на въпроса защо господин Декър е тук. Напротив, дори засилва объркването ми, госпожо Бейли.
— Да, господин съдия. Разбирам… Но…
Чилдрес се хвана за парапета и се изправи рязко.
— Ваша Чест, ще позволите ли? Мисля, че ще успея да изясня въпроса.
Дикърсън плъзна поглед по Чилдрес и на Декър му се стори, че при вида на най-високопоставения полицай в Бърлингтън по лицето на съдията минава сянка.
Явно Декър не беше единственият, който смяташе, че шефът на полицията е арогантен и некомпетентен кретен, минаващ всякакви граници, стига да му отърва. Мнозина бяха останали изненадани, когато Чилдрес прескочи много по-опитния капитан Милър и зае поста началник на полицейското управление. Говореше се, че Милър отказал назначението, за да остане по-близо до редовите ченгета. И макар Чилдрес да се отнасяше зле с подчинените си, с висшестоящите винаги беше любезен и дори раболепен. Освен това притежаваше умението да придаде юридически издържана форма и на най-големите глупости, които бе в състояние да изговори. Декър очакваше той да демонстрира таланта си и сега.