— А вдовицата на една от предполагаемите му жертви изчезва.
— Смяташ ли, че тази Сюзан Ричардс го е застреляла, а после е избягала?
— Не знам, но така изглежда. Още не са открили нито нея, нито колата ѝ. Което е странно.
— Живеем в доста голяма страна. Човек лесно може да изчезне. Както моят баща.
— Баща ти е имал по-голям опит в това отношение, отколкото, предполагам, има Сюзан Ричардс. А и той е изчезнал преди появата на социалните мрежи и смартфоните с камери.
— Фактите говорят сами за себе си — сви рамене Марс. — От тази жена няма и следа. А ти още не си отговорил на въпроса ми. Откъде ще започнем?
— Трябва да разрешим престъплението отпреди тринайсет години, за да имаме шанс да заловим убиеца на Хокинс.
— Успя да се справиш с моя случай, който беше още по-стар. Така че залагам на теб.
— Аз лично не бих заложил.
— Върни се назад във времето. Знаеш какво направи, когато започна разследване заради мен. Действай по същия начин.
— Разговарях със свидетелите от едно време. С вдовиците. С дъщерята. С единствените останали съседи…
— Ами първите полицаи, пристигнали на мястото? Съдебният лекар?
— Ченгетата отдавна напуснаха управлението. Махнаха се от града. Съдебният лекар почина преди три години.
— Но си пазиш цялата документация ей тук, нали? — попита Марс и почука с пръст по челото си.
— Не цялата, защото… защото навремето не прочетох всичко. Особено доклада на съдебния лекар… Не го прочетох внимателно.
Марс повдигна вежди. Декър забеляза реакцията му.
— Когато поех случая, работех в отдел „Убийства“ едва от пет дни. Това не ме извинява, разбира се. Но пръстовият отпечатък и ДНК анализът бяха неоспорими доказателства… така поне смятах. Не се отнесох с нужната сериозност и прецизност към останалите улики, което може да е струвало първо свободата на Хокинс, а после и живота му.
— Това само показва, че си човек, Декър. Между другото, имах известни съмнения — ухили се Марс.
— Не би трябвало да допускам грешки… особено такива.
— Сега се опитваш да се реваншираш. И правиш всичко по силите си. Какво повече можеш да искаш от себе си?
Когато Декър не отговори, Марс продължи:
— Има ли и друго, Еймъс? Променил си се. Нещо те измъчва. И не е само онова разследване, което може да си объркал преди години. Сподели с мен, приятелю. Не мога да ти помогна, ако не знам какво става.
— Някои хора са обречени да бъдат сами, да работят сами… просто да бъдат единаци.
— И предполагаш, че може би ти си един от тях?
— Знам, че съм от тях, Мелвин.
— Аз бях сам двайсет години, Еймъс. Съвсем сам зад решетките, сам между бетонни стени. И с мисълта за смъртоносната инжекция, която можеше да ми забият всеки миг.
— Логиката ти ми убягва.
— Добре тогава, ще ти го обясня по съвсем прост начин. Аз също бях убеден, че съм обречен да бъда сам. Смятах, че животът няма да ми поднесе нищо друго. Но сгреших. Позволих на обстоятелства, които не бях в състояние да контролирам, да предопределят живота ми. А това е по-лошо от самозаблудата. Защото в случая заблуждаваш душата си.
— И смяташ, че аз правя същото?
— Алекс ми каза защо сте дошли в града. За да отидеш на гробовете на близките си.
Декър извърна поглед.
— Чувстваш се обвързан с това място и аз те разбирам. Но работата е там, че не си. Заминал си, постъпил си на работа във ФБР. Ако не беше, щях да гния в онзи затвор в Тексас или може би вече да съм мъртъв. Но сега не говорим за мен, а за теб.
— Май сгреших, като напуснах Бърлингтън — каза Декър.
— Може да си сгрешил, може и да не си. Важното е, че си направил този избор. Ти притежаваш феноменална памет, Еймъс. Можеш да запомниш всичко, абсолютно всичко. Знам, че това е и благословия, и проклятие. Едва ли може да е по-лошо, като се има предвид случилото се със семейството ти. Но не забравяй добрите неща. Щастливите моменти. Тях също помниш така ясно, сякаш са се случили вчера. Аз не мога да си спомня дори лицето на майка ми. Не мога да си спомня как ме гали по главата или как ми се усмихва. Не мога да си спомня нито един рожден ден като малък. Ти обаче си спомняш всички тези неща. И дори да заминеш за Сибир, дори да попаднеш в жестока снежна буря, можеш просто да затвориш очи, да се пренесеш в дома си, да вечеряш с жена си… Да държиш ръката ѝ. Или да приготвиш Моли за училище. Да ѝ прочетеш приказка. Всичко е тук, приятелю. Всичко е тук.
Декър вдигна поглед.
— Точно заради това ми е толкова трудно, Мелвин — отвърна той с треперещ глас. — Винаги ще съзнавам ясно, сякаш е било вчера, колко много съм изгубил.