— Не си първата, която го казва, няма да бъдеш и последната. Аз… ами не искам да те наранят или да се окажеш в ситуация, от която трудно ще се измъкнеш.
Бримър сведе поглед към плочките.
— Работя до късно. Познавам само ченгета. Нямам роднини тук, приятелите ми са съвсем малко. Блейк просто… прояви интерес. Е, използва, разбира се, и онази изтъркана реплика, че жена му не го разбирала — засмя се тя глухо. — А аз се вързах. Както става с милион други жени. Но той наистина ме караше да се чувствам специална.
— Но вече не?
Тя се усмихна тъжно.
— Скъсах с него, Еймъс. Не заради това, което ти ми каза, макар че имах нужда да го чуя. Да, той е женен. Нямаше да искам да постъпват така с мен, ако бях омъжена. Не е честно. Както сам каза, фактът, че изневерява на съпругата си, говори достатъчно за него.
— Радвам се, че си стигнала до това решение.
— Ти никога не си изневерявал на жена си, нали?
— И през ум не ми е минавало. Имах най-важното, Сали. Съпруга, която обичах безкрайно, и дъщеря, за която бях готов да жертвам всичко. А сега ги нямам.
— Но имаш спомени. И то хубави.
— И все пак не е същото. Дори за човек с памет като моята. Спомените не те топлят нощем. И не те разсмиват… — Декър помълча и добави: — Но могат да те разплачат.
Сали Бримър хвана ръката му и леко я стисна.
— Като си помисля само, че те смятах за голям гадняр.
— Мога да бъда и такъв. Знаеш го от личен опит.
— Но можеш да бъдеш и съвсем друг човек, Еймъс. Някой, когото с удоволствие бих нарекла мой приятел.
— Ние сме приятели, Сали. Знам, че не ти е било лесно да ми помогнеш. Дори някой ден паметта ми да отслабне, никога няма да забравя какво направи.
Двамата замълчаха, след което Бримър каза:
— Време е да тръгвам.
— Ще те изпратя. Стана доста тъмно, а тук е пълно с места, където може да се спотайват ненормалници.
— Винаги ли разсъждаваш като полицай?
— Така съм устроен.
Две минути по-късно двамата излязоха на улицата.
— Благодаря отново — каза Декър.
— Не, аз ти благодаря, Еймъс! — отвърна Сали Бримър и внезапно реши да го прегърне.
Той се наведе, за да отвърне на прегръдката ѝ.
Точно когато куршумът я улучи.
31
Декър почувства как Сали Бримър се свлича в ръцете му и в същия миг нещо го опръска по лицето. Хвърли се рязко на тротоара, без да я изпуска. Чуха се викове и тропот. Огледа се. Видя Марс да тича към него и му извика:
— Залегни, Мелвин!
— Насам, Декър! — отвърна Марс, сочейки вляво от себе си към отсрещния тротоар.
Декър провери състоянието на Бримър. Куршумът беше проникнал в главата ѝ отляво и беше излязъл от другата страна. Изцъклените ѝ очи се взираха в него.
Знаеше, че е мъртва, но все пак провери пулса ѝ. Кръвта беше спряла да се движи и тялото ѝ започваше да изстива.
— По дяволите! — изруга той.
Не можеше да повярва. Докосна лицето си, опръскано с кръвта на Бримър. Погледна към Марс, а после към мястото, откъдето бе дошъл изстрелът. Извади пистолета си, изправи се и хукна по улицата. Марс го последва.
Тичайки, Декър набра 911, представи се и съобщи на диспечера какво се е случило и къде.
— Преследваме стрелеца. Пратете няколко патрулки и ще спипаме това копеле! — каза той, прибра телефона в джоба си и ускори крачка.
Марс беше пред него, защото бе забелязал откъде дойде изстрелът. Докато двамата тичаха, Декър попита:
— Видя ли го?
— Само силует в началото на онази пряка. Нямах време да те предупредя. Обърнах се натам съвсем случайно в мига, когато той стреля.
Стигнаха пряката и се огледаха. Оказа се, че сградата на ъгъла се ремонтира. Беше опасана със скеле, а на земята бяха струпани различни строителни материали.
— Дали този мръсник е още тук? — попита Марс.
— Не знам. Но ако е така, ще го хванем. — В далечината прозвучаха сирени. — Кавалерията пристига — каза Декър.
— На негово място щях да духна моментално.
— Затова няма да чакаме ченгетата. Стой зад мен.
— Не се чувствай длъжен да играеш ролята на жив щит, Декър.
— Ти си нападател, Мелвин. Аз съм защитник. Но ако ме застрелят, постарай се смъртта ми да не бъде напразна.
Навлязоха по-навътре в пряката, като се ослушваха напрегнато за шум от стъпки, дишане или — в най-лошия случай — зареждане на оръжие.
Декър вдигна ръка. Беше чул нещо.
— Какво има? — прошепна Марс.
Декър постави пръст на устните си.
Марс също го чу. Тежкото дишане на човек, който е тичал допреди малко, но е спрял да си поеме дъх.