Той се изправи. Краката му трепереха и не знаеше дали ще се добере до банята, преди да повърне. Изведнъж стомахът му се успокои, но главата му беше все така замаяна.
Хвърли поглед към Марс, който продължаваше да спи дълбоко.
Искаше му се да го събуди, да му обясни какво се случва, да го помоли за помощ… Но какво можеше да направи Марс? Пък и Декър щеше да се почувства неудобно, че го моли.
Излезе от стаята, прекоси коридора и слезе по стълбите. Използва задния изход, за който бе споменал на Ланкастър. С неуверена крачка се запъти навън към контейнерите за боклук и рециклиране. Валеше толкова силно, че той стана вир-вода за секунди. Сви се под един ламаринен навес в задната част на хотела. А съзнанието му показваше отново и отново как влиза в старата си къща, онази, в която сега живееше семейство Хендерсън.
Братът на Каси в кухнята.
Самата Каси на пода от другата страна на леглото в спалнята им. От вратата се виждаше само единият ѝ крак.
И накрая Моли, завързана с колана от хавлията си за тоалетната в банята. Удушена — също като Абигейл Ричардс.
Всички те бяха загинали заради…
Заради мен.
Декър обхвана главата си с ръце и седна на студения асфалт, а дъждът продължи да трополи по ламаринения навес.
Когато изгуби семейството си, дома си, работата си, реши, че е достигнал дъното. Тогава не му беше останало нищо.
Но докато образите се повтаряха отново и отново в главата му, започвайки от сцената с брата на Каси и завършвайки с дъщеря му, Декър си каза, че това тук…
Това е абсолютното дъно.
34
— Добре ли си?
Беше на следващата сутрин и Марс се взираше в Декър от другата страна на масата в салона за закуска в Резидънс Ин.
— Да, добре съм. Защо?
— Когато се събудих, ти беше в банята и ми се стори, че повръщаше.
— Счуло ти се е. Имах проблеми със стомаха, но нищо сериозно.
— Почуках на вратата, помниш ли? Попитах дали си добре.
— А ти не помниш ли? Отвърнах ти, че съм добре, след което реших, че си се прибрал в стаята си. Когато излязох обаче, те заварих заспал на леглото. Сигурно дори не си бил напълно буден, когато почука.
Марс го изгледа изпитателно, след което вдигна рамене.
— Ти стоя до късно, а аз бях капнал.
— Преглеждах фактите по случая, опитвах се да открия логика в неща, които ми изглеждат напълно противоречиви.
— Например?
Декър му изложи накратко разсъжденията си от изминалата нощ.
— Добре — каза Марс, — жертвите вероятно са били убити към осем и половина. Обаждането в полицията е постъпило час по-късно. От собствен опит знам, че цял час е твърде много време в едно полицейско разследване.
— Всъщност става въпрос за час и пет минути, защото обаждането на деветстотин и единайсет е регистрирано в девет и трийсет и пет. Но тъй като съдебният лекар не успя да определи точен час на смъртта, приемаме, че тя е настъпила поне един час по-рано.
— Какво точно е казал онзи, който се е обадил?
— Че чул подозрителен шум от дома на семейство Ричардс. Викове, последвани от изстрел.
— Но как? Те не са убити в девет и трийсет и пет!
— Не знаем дали човекът е чул изстрел или нещо друго. И не знаем дали е чул изстрел, който е убил някого, или просто изстрел.
— Да, но мъртвите не викат.
— Така е, но кой може да каже дали някой друг не е извикал по същото време и именно това да е чул човекът, подал сигнала?
— Кой може да е бил този някой?
— Не знам. Нямам представа дали изобщо съществува. Но ми хрумна нещо друго.
— Какво?
— Абигейл Ричардс е била удушена, а не застреляна. Защо?
— Искаш да кажеш, защо не са я застреляли като останалите, въпреки че е по-лесно да застреляш някого, отколкото да го удушиш?
— Именно.
Марс се замисли за няколко секунди, след което каза:
— Предавам се.
— Застреляш ли човек, няма начин да оставиш своя ДНК под ноктите му. Но такава възможност съществува, когато душиш някого.