Той намали скоростта, докато разсъждаваше върху едно и друго.
Мислите му се насочиха отново към телефонния разговор между Кац и Ричардс.
Нямаше как да разбере дали Кац е позвънил на Ричардс. Обаждането бе от телефона на Кац, но всеки можеше да се е обадил от него. И нямаше гаранция, че Ричардс е вдигнал телефона си, а не някой друг.
Възможно бе изобщо да не са си уговаряли среща. Декър просто бе допуснал, че е така. Убиецът е можел да представи нещата, сякаш двамата са се разбрали по-рано или пък че Кац се е отбил случайно да изпие една бира. Предположението, че убиецът или убийците са докарали изпадналия в безсъзнание Кац, идеално се вписваше в този сценарий. Това означаваше, че спокойно са могли да влязат в къщата, да вземат Ричардс и децата му за заложници, да доведат Кац, да убият всички, да подхвърлят уликите, които да сочат към Мерил Хокинс, да си тръгнат през задната врата и час по-късно да звъннат в полицията, за да съобщят за силен шум.
Въпросът беше кой е бил мишената? Ричардс или Кац? Онзи, който е раздавал кредити, или онзи, който е вземал кредити?
И защо?
А също и защо бяха избрали точно тази вечер?
Декър знаеше, че открие ли отговора на който и да било от тези три въпроса, ще разреши случая. Но дотогава го чакаше много работа.
Той подкара към добре познато място: гимназията в Бърлингтън, където преди малко повече от две години ужасяваща масова стрелба взе няколко жертви и шокира целия град.
Декър паркира колата и тръгна пеша към занемареното футболно игрище. Бърлингтън отдавна нямаше отбор, младежите в града просто не проявяваха интерес към футбола. Той се качи на трибуната тъкмо когато започна да ръми. Седна на една пейка и впери поглед в терена, където преди толкова много години беше суперзвезда. Единственият футболист в историята на Бърлингтън, стигнал до НФЛ, макар и само за един мач. Декър се загърна по-добре с палтото си и продължи да се взира напрегнато в игрището.
Зарея поглед надясно и трепна, когато я видя да приближава. Мери Ланкастър се изкачи бавно по металните стъпала и седна до него.
— Правили сме го и преди, нали? — попита тя.
Декър кимна.
— В дъжда. След стрелбата в училището. Как разбра, че съм тук?
— Нямах представа. Знаеш, че живея наблизо. Понякога се разхождам наоколо късно вечер. Така те видях.
Той кимна отново.
— Минава един. Не е безопасно да се разхождаш сама.
— За теб, да не би да е безопасно?
— Аз съм доста по-едър.
Ланкастър разтвори якето си и Декър видя пистолета в кобура.
— Ако някой ме нападне, ще получи куршум.
— И аз това си помислих. Е, как са нещата при теб?
— Горе-долу. Чух, че имаш напредък по случая.
— От кого го чу?
— От всички, включително от Нати. Явно е променил отношението си към теб след убийството на Сали.
— Ти знаеше ли, че двамата имат връзка?
Ланкастър бе искрено изненадана.
— Какво? Не, нямах представа… Нати е женен.
— Сали скъса с него. Беше осъзнала, че допуска грешка…
Ланкастър поклати глава.
— Не знаех. И още не мога да повярвам, че е мъртва.
Декър я погледна. Дъждът се усили. Тя беше с бейзболна шапка, изпод която се подаваха посивели кичури. Отвърна на погледа му с такова изражение, сякаш носеше непосилна тежест на крехките си рамене.
— Болна ли си, Мери? Сериозно болна, имам предвид?
Тя не го погледна, а продължи да се взира във футболното игрище.
— Защо питаш?
— Защото не си същата. Променила си се. И не мисля, че причината е раздялата с Ърл.
Ланкастър сви юмруци, след което ги отпусна.
— Не страдам от някаква смъртоносна болест, ако това имаш предвид. Нямам рак въпреки цигарите.
— Какво тогава?
Тя не отговори веднага. А когато го направи, в гласа ѝ имаше примирение.
— Чувал ли си за ранна деменция?
— Деменция? — зяпна Декър. — Но ти си още млада… с теб сме на една възраст!
Ланкастър се усмихна тъжно.
— Точно затова я наричат „ранна“, Еймъс.
— Лекарите сигурни ли са? Кога ти поставиха диагнозата?
— Преди шест месеца. И да, сигурни са. Минах през всичко: компютърен томограф, ядрено-магнитен резонанс, кръвни изследвания, биопсии… всичко. В момента вземам лекарства.
— Това означава ли, че могат да те излекуват? — попита Декър обнадежден.
— Не, невъзможно е — поклати глава Ланкастър. — Могат само да забавят развитието на болестта.