— Каква е прогнозата? — попита тихо той.
— Трудно е да се каже. Няма много случаи като моя. А и реакцията на пациентите към лечението е строго индивидуална.
— И все пак… какво очакват лекарите?
Ланкастър въздъхна и брадичката ѝ потрепери.
— След година може би няма да съм в състояние да позная никого… включително себе си. А може да минат и пет години. Но не повече. На петдесет няма да съм аз.
Настъпи тишина. По лицето на Ланкастър се стичаха сълзи.
— Много съжалявам, Мери.
Тя избърса очи.
— Не ми трябва съчувствие, Декър, най-малкото от теб. Знам, че просто не те бива в тези неща — отвърна Ланкастър, потупа го по рамото и добави с по-мил тон: — Но оценявам усилията ти.
— Как разбра, че нещо не е наред?
— Събудих се една сутрин и цяла минута не успях да си спомня името на Санди. Не обърнах внимание, отдадох го на преумора от работата… Но подобни неща започнаха да се случват все по-често. Тогава отидох на лекар.
Декър се облегна назад и се замисли как и той не можа да си спомни любимия цвят на Каси, макар и за броени секунди.
— Това ли е причината за раздялата ви с Ърл?
— Ърл е страхотен, не бих могла да мечтая за някой по-добър от него. Той полага достатъчно грижи за Санди. Не искам да го обременявам допълнително.
— Един добър съпруг не би го приел като бреме.
Ланкастър го погледна.
— Надявам се, знаеш, че Каси никога не те е смятала за бреме.
Декър извърна глава. Насочи вниманието си към футболния терен, където навремето бе тичал, бърз като вятъра, а противниковите играчи бяха отскачали от него като камъчета, захвърлени срещу ствола на могъщ дъб, докато публиката го аплодираше. Нормално хлапе с твърде голям, дори плашещ спортен талант. Това бяха сред най-щастливите дни в живота му — те отстъпваха единствено на щастието, което бе изпитал като съпруг и баща.
— Знам — отвърна тихо той. — Според мен не трябва да се отказваш толкова лесно от Ърл. Нали сте си обещали да бъдете заедно в „здраве и болест“.
— Да, да, „докато смъртта ни раздели“. Когато си млад, здрав, щастлив и влюбен, когато животът е пред теб, лесно даваш такива обещания…
— Още ли го обичаш?
— Какво? — погледна го озадачено Ланкастър.
— Аз още обичам Каси. И винаги ще я обичам. Няма значение, че е мъртва. Но Ърл е жив. Той е тук. Бих дал всичко Каси да бъде тук. И нищо, нито деменция, нито каквото и да било друго, не би могло да ме раздели с нея. Всяка секунда без Каси е още един прахосан миг от живота ми.
Декър стана и заслиза по стъпалата. Дъждът се усили.
Мери Ланкастър не откъсваше поглед от него.
43
— Изглеждаш уморен. Добре ли спа? — попита Марс, докато двамата пиеха кафе на закуска в Резидънс Ин.
— Непробудно — излъга Декър, облегна се на стола си, повъртя салфетката си в ръце и заяви: — Планирали са всичко до най-малката подробност. Трябвало е да вземат отпечатък и ДНК и да подменят ключа за осветлението. Трябвало е да отвлекат Дейвид Кац. Трябвало е да убият жертвите, да оставят улики и да избягат от местопрестъплението. Всичко това е обмислено предварително.
— Съгласен съм.
— Защо тогава са избрали онази вечер? Дали е само съвпадение, че са решили да действат веднага след единствения ни известен телефонен разговор между Дейвид Кац и Дон Ричардс?
— Възможно е по някакъв начин да са разбрали, че двамата са се чули. Кога се е провел въпросният разговор?
— В дванайсет и десет по обед.
— Ричардс в офиса си ли е бил?
— Разговарял е по мобилния си телефон, но ако съдим по часа на обаждането, най-вероятно е…
Декър се изправи рязко и отвори широко очи.
— Какво има? — попита Марс леко притеснен.
— Беше понеделник. През октомври.
— Добре…
— Всъщност беше Денят на Колумб.
— С други думи, официален празник.
— Именно. И това означава две неща. Първо, училищата не работят и второ, банките също са затворени.
— Къде тогава е бил Ричардс по време на телефонния разговор, ако не в банката?
— Може да си е бил у дома — отвърна Декър.
— С децата си. И с жена си. Смяташ ли, че някой от тях може да е чул нещо, а после да е казал на някого?
— Възможно е. Но при всички случаи е трябвало да действат бързо. Да вземат ключа с отпечатъка, за да го занесат в дома на Ричардс. Някой да издере ръцете на Хокинс и да се сдобие с негова ДНК…
— Подозираш, че го е направила дъщеря му Мици?
— Това би обяснило мълчанието му. Няма как да не знае кой го е издрал.
— Разбирам какво имаш предвид — отвърна замислено Марс. — Жена му е била на смъртно легло, а той не е искал дъщеря му да загази, дори това да е струвало свободата му.