— Да вървим тогава — заяви Ланкастър и излезе от стаята, без да каже нито дума повече.
— Ей, Декър! — ухили се Марс. — Тя май започва да прихваща от теб!
Пътят до „Травис“ им отне два часа. Марс дремеше на задната седалка. Беше разменил няколко приказки с Ланкастър, преди да потеглят.
Тя хвърли поглед назад и тихо попита Декър:
— На терена ли се запознахте?
— Да — отвърна той, без да откъсва поглед от пътя.
— Онова, което ми каза… беше прав.
Той продължаваше да следи пътя и надигащата се буря.
— Говорих с Ърл тази сутрин.
Сега вече Декър я погледна. Изражението му я подканяше да продължи.
— Мисля, че ще… ще си дадем още един шанс.
— А приятелката му? — попита Декър.
— Няма да е преувеличено, ако кажа, че аз го тласнах към тази връзка. Не ме разбирай погрешно… Нанси е много свястна и Ърл я харесва. За бога, дори аз я харесвам!
— Но той иска нещо съвсем друго?
— Да. Беше пределно ясен тази сутрин. Иска…
— Теб?
Ланкастър докосна сбръчканото си лице и прекара пръсти през несресаната си коса.
— Не мога да разбера защо. Изглеждам ужасно. А Нанси е красавица.
— Глупости ли ще си говорим?
Ланкастър се смути. Преплете пръсти в скута си и продължи:
— Да си призная, останах изненадана, че си разсъждавал върху семейните ми проблеми. Каза ми точно онова, което имах нужда да чуя.
— Искаш да кажеш, че се интересувам единствено от себе си?
— Просто знам, че подобни ситуации са особено трудни за теб, с твоите специални…
— Може би съм ги надраснал — прекъсна я Декър.
Ланкастър потърка разсеяно слепоочието си.
— Как се чувстваше, когато… когато мозъкът ти се промени?
Декър се извърна и видя как тя се взира в него толкова напрегнато, че нямаше начин да не ѝ отговори. Усещаше, че разчита да чуе нещо утешително, а не ужасно.
— Не ми остана време да свикна с промяната, Мери. Събудих се в болницата и… вече бях различен. Умът ми правеше неща, на които не подозирах, че е способен.
— Предполагам, че си се уплашил.
Декър хвърли поглед към нея и видя, че се взира в ръцете си.
— Няма да те лъжа. Мери. Наистина бях разтревожен. Но получих професионална помощ и успях да се приспособя. Просто свикнах. И не е вярно, че с времето става по-лесно. Ще ти кажа само, че се справих и… продължих да живея живота си.
— При мен няма да е същото.
— За нашите състояния, колкото и различни да са, няма лечение. Но медицината напредва с всеки ден. Кой знае какво ще измислят за пет години?
Тя кимна, но остана все така напрегната.
— Ако доживея дотогава.
Декър се пресегна и постави ръка на рамото ѝ.
Ланкастър остана изненадана от жеста му. Беше твърде личен, а Еймъс Декър рядко постъпваше по този начин. Тя отлично знаеше, че той не обича да го докосват.
— Имаш Ърл, Санди и мен. Ние ще ти помогнем да се справиш, Мери.
— Ти не живееш тук.
— Но сега съм тук. И знаеш, че ще продължа да се връщам.
— Заради семейството ти.
— А сега вече и заради теб.
Думите му я хванаха неподготвена. Тя стисна ръката му с две ръце и очите ѝ се насълзиха.
— Добър приятел си, Еймъс. Понякога го забравям.
— Ти беше до мен и ме подкрепяше години наред, Мери. По-дълго от всеки друг, като изключим Каси. Вероятно заслужаваш медал за това. Но аз мога да ти предложа само приятелството си.
— Предпочитам го пред медала.
Изминаха в мълчание останалата част от пътя.
45
„Травис“ се намираше насред пустошта на Охайо и имаше всички характеристики на затвор с максимална степен на сигурност, какъвто всъщност беше — бетонни огради, бодлива тел, специално обучени кучета и кули със снайперисти в тях.
Декър спря пред входа, където охраната провери и тримата. В този момент се изсипа същински порой и ги принуди да се скрият на сухо. Нати им бе уредил свиждане с Карл Стивънс и надзирателите ги ескортираха до една от залите за посетители.
И тримата — Декър, Ланкастър и Марс — отлично познаваха затворите, макар и по различни причини. „Травис“ се огласяше от викове и подсвирквания и бе наситен с миризмата на две хиляди мъже, натъпкани на площ, проектирана за два пъти по-малко затворници. Към това се добавяше и смесеният мирис на десетките нелегално внесени субстанции.
Седнаха на една маса и зачакаха Карл Стивънс. Надзирателите го доведоха след няколко минути. Декър си го спомняше като висок и слаб, с мръсна коса, вързана на опашка, и тридневна брада. Човекът в оранжев затворнически гащеризон, който се появи пред тях, беше здрав и мускулест — личеше му, че вдига тежести. Главата му бе обръсната и брадата я нямаше. Ръцете му бяха покрити с татуировки, които продължаваха по врата чак до тила му.