Съобщиха избора си на сервитьорката и Марс огледа салона.
— На паркинга видях доста пари. По тези маси — също. Отвън има дори мазерати.
— Мазератито принадлежи на този господин — каза тя и посочи нисък шейсетинагодишен мъж с гъста посивяла коса.
Беше с елегантен костюм с жилетка, но без вратовръзка, мокасини от крокодилска кожа и въпреки студеното време не носеше чорапи.
Обядваше в компанията на шестима души. Четирима мъже и две жени.
— Някой местен богаташ?
— Да. Дънкан Ларкс.
— Съдружници ли сте?
— Не точно. Но в момента реализира няколко проекта в града. В интерес на истината, на два пъти работихме заедно, но аз съм дребна риба в сравнение с него.
— В никакъв случай не бих те нарекъл „дребна риба“.
Тя се усмихна на думите му и попита:
— Как върви разследването?
— Декър разговаря с Мици в момента. Проверява алибито ѝ… такива работи.
— Имаш предвид алибито ѝ за убийството на Сюзан Ричардс?
— Да, освен всичко останало.
— Което ме връща на въпроса отпреди малко… Как така Декър ти позволи да излезеш с мен? Да не би да се надява да научиш нещо, което да му позволи да ме арестува? — подхвърли шеговито Рейчъл Кац, но Марс долови напрежението в гласа ѝ.
— Както вече споменах, не работя нито за полицията, нито за ФБР. С него сме приятели. Аз не му казвам какво да прави и той не ми казва какво да правя.
— Но въпреки това искаш да му помогнеш.
— Разбира се — отвърна Марс и разпери широко ръце. — Ако можеш да ми кажеш нещо, което да му помогне, направи го.
Тя се засмя.
— Ти си интересен човек. В този град няма такива мъже… или поне аз не намирам.
— Изгубили сте един, когато Декър е напуснал Бърлингтън.
Храната им пристигна след няколко минути. Марс опита стека си и възкликна изненадан:
— Това е престъпно вкусно! Не пуша, но мога да направя изключение, след като приключа с обяда.
— Извадихме голям късмет с главния готвач. Привлякохме го от Индианаполис, където е работил за един от онези мастър шефове, които дават по телевизията.
— Определено може да готви.
— И още как! Смятате ли, че Мици Хокинс има алиби за убийството на Сюзан? — смени рязко темата Кац.
Марс вдигна поглед от чинията си.
— Не знам. Декър би трябвало да е научил вече. Ако има алиби, тя ще му го каже. А после той ще провери дали казва истината.
— Както ще провери и мен.
— Точно така — отвърна Марс, остави ножа и вилицата и добави: — Изглеждаш угрижена.
— Самопризнания ли очакваш да направя?
— Не, защото, макар да не те познавам достатъчно добре, не ми приличаш на убийца. Имам безпогрешен усет за тези неща. Но въпреки това е възможно нещо да те тормози.
— Не, добре съм. Просто съм изморена. Напоследък работих до късно — отвърна Рейчъл Кац и разтри слепоочията си. — Продължих да работя дори след като ти си тръгна от клуба. Макар че не ми беше толкова забавно, колкото в компанията ти.
— Поласкан съм.
— Ще говоря без заобикалки, Мелвин. Смятам, че си много привлекателен.
— Хей, ти си красива, умна, амбициозна, чувствителна и всичко останало.
— Защо ми се струва, че ще последва „но“?
— В момента имам връзка.
— Късметлийка.
— Надявам се и тя да е на същото мнение. Дано не съм те подвел.
— Не, напротив, беше честен и откровен. Но това не ми пречи да си мечтая.
Марс се приведе напред.
— Виж, Рейчъл. Харесвам те, и то много. И както вече казах, макар да не работя официално с Декър, аз му помагам, с каквото мога.
Кац се облегна назад, взе питието си и отвърна:
— Добре.
— Никой не може да отрече факта, че този случай е свързан с прекалено много жертви. Преди тринайсет години са убити четирима души, включително съпругът ти. После е убит Мерил Хокинс. След това идва ред на Сали Бримър, макар че мишената беше Декър. А сега и Сюзан Ричардс.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако знаеш каквото и да било, трябва да ни го съобщиш. Не искам и с теб да се случи нещо.
Кац сякаш се сепна за миг, но отвърна:
— Благодаря за загрижеността, Мелвин. Мога да се грижа за себе си. И не знам нищо, така че няма от какво да се притеснявам.
— Добре, щом си сигурна — кимна бавно Марс.
— Напълно сигурна.
— Защото стана още едно убийство, за което може би не знаеш.
Тя държеше вилицата си, но бавно я остави, докато осмисляше новината.
— Какво? Кой?
— Мъж на име Карл Стивънс. Преди време е продавал наркотици в града. Включително на Мици и Франки Ричардс. Декър смята, че е замесен по някакъв начин.