— Минавало ми е през ума. Но аз и за убийствата мислех, че са извършени от Хокинс. Че е било обир. Нали е взел някакви неща от къщата.
— Това може да е било само за прикритие.
Тя кимна, но не изглеждаше убедена.
— Когато ме покани на вечеря, ми се стори, че имаш нещо предвид. Спомена, че искаш да поговорим — каза Марс.
Кац остави чашата си и го погледна.
— Страх ме е.
— От какво?
— Както сам каза на обед, умират хора, Мелвин. Хокинс, Сюзан Ричардс. Онази жена от полицията.
— Знам, Рейчъл. И това наистина е страшно.
— Някой уби съпруга ми преди години. А сега… сега миналото сякаш се връща. Имам чувството, че ме преследват призраци, които отдавна би трябвало да са погребани — каза Кац и изтри бликналите внезапно сълзи.
Марс постави ръка на раменете ѝ.
— Нека ти кажа нещо. Не толкова отдавна бях загазил здравата. Положението беше много, много зле. Тогава се появи Декър и промени живота ми. В продължение на двайсет години хората вярваха в една лъжа. Но не и той. Не и Декър. Започна да рови и не спря, докато не разкри истината. Никога не се отказва, да знаеш.
Кац потрепери леко.
— Явно е човек, с когото останалите трябва да се съобразяват.
— Така е. Много хора са се опитвали да го спрат. Но без успех.
— Той… той разбира ли, че не всичко е черно и бяло, че истината може да има различни нюанси?
Марс се отдръпна леко и впери поглед в нея.
— Например?
— Имам предвид, че има случаи, когато казваш истината, но никой не я възприема като истина… Хората гледат на нещата по различен начин от този, който говори. А понякога се налага да направиш едно или друго поради причини, които, погледнати отстрани, изглеждат…
— Какви?
— Погрешни, предполагам. Но не и за човека, който се съобразява с тях… Той може да е бил убеден, че няма друг избор…
— Не те разбирам — отвърна Марс, който наистина изглеждаше объркан.
— Аз… виж… няма значение. Знам, че не говоря много свързано.
— Спокойно, не бързаме заникъде.
Изведнъж тя смени темата.
— Декър наистина ли смята, че Хокинс е невинен?
Марс я изгледа продължително, очевидно разочарован от новата посока на разговора.
— Ще го кажа така. Хокинс не се опита да убие Декър — и то два пъти, — тъй като вече беше мъртъв.
— Искаш да кажеш, че някой друг иска да прикрие истината? Че се опитва да спре Декър? И е затворил устата на Хокинс, защото е подозирал, че знае нещо?
— Именно. А ти знаеш ли нещо, което може да ни помогне?
— Ако знаех, щях да ти кажа. Както щях да кажа и на полицаите преди тринайсет години.
— Но истината може да има различни нюанси, сама го спомена.
Рейчъл Кац се отдръпна леко от Марс в израз на своеобразно символично дистанциране от този разговор.
— Как се отпуска човек след няколко чаши — каза тя и направи опит да се усмихне.
— Искам да стигна до истината, Рейчъл. Нищо повече.
— Но понякога истината не ни прави свободни, не смяташ ли? Понякога ни вкарва в капан.
— Ти в такъв капан ли си попаднала?
— Не, разбира се, че не. Просто… просто разсъждавам на глас.
— Искам да ти помогна, Рейчъл — каза Марс и взе ръката ѝ.
— Но ти работиш с Декър.
— Това няма значение. Вече ти казах, вярвам, че не си убила никого.
— Но… — каза тя внезапно, без да продължи.
— Но какво?
Тя се изправи рязко.
— Изведнъж се почувствах изморена. Мисля да си лягам.
Марс впери поглед в нея. Изражението му се промени. Той скочи и я блъсна в мига, в който един от големите панорамни прозорци се пръсна на парчета. Двамата се строполиха тежко на пода, когато куршумът, изстрелян през прозореца, се заби в мишената си.
52
— Мамка му! — извика Декър.
Двамата с Ланкастър изскочиха от колата, която беше паркирана малко по-надолу по улицата срещу сградата, в която живееше Кац. Извадиха пистолетите си и приклекнаха.
— Там! — каза Ланкастър и посочи отсрещната сграда. — Изстрелът дойде оттам. Видях как просветна дулото.
— Извикай подкрепления — отвърна Декър и набра телефона на Марс.
Звъня продължително, но той не вдигна.
— По дяволите!
— Смяташ ли, че стрелецът е още там? — попита Ланкастър и прибра телефона си, след като бе позвънила в управлението. — Ако отидем да проверим как са Марс и Кац…
— Да, ще попаднем на мушката му — съгласи се Декър и погледна Ланкастър. — Може да е същият тип, който уби Бримър. Изчакай ченгетата тук. И продължи да звъниш на Мелвин — каза той и ѝ изпрати номера му с есемес.