— Какво ще правиш?
— Ще намеря стрелеца.
— Еймъс, нека…
Но той вече тичаше по улицата, като се придържаше плътно до фасадата на сградата, от която бе дошъл изстрелът, за да затрудни стрелеца да се прицели в него.
Добра се до входа на сградата. По-ниските прозорци имаха шперплат вместо стъкла. Мястото изглеждаше изоставено. Но от горните етажи се откриваше чудесна гледка към апартамента на Кац.
Той изкачи на бегом стъпалата към предния вход и видя, че големите двойни врати са заключени с масивна верига. Натисна с рамо, но въпреки неговите габарити и тегло крилата не помръднаха.
Хукна обратно по улицата и сви вляво в първата пряка. Тичаше и се ослушваше за шум от стъпки. Нощното небе беше чисто, а въздухът — прохладен.
Декър не чуваше нищо друго, освен собственото си дишане.
Стигна до ъгъла и надзърна. Нищо. От стрелеца нямаше и следа. Не се виждаше и автомобил, с който да избяга. Стараеше се да не мисли за Марс. Помоли се приятелят му да е добре. Ако с него се беше случило нещо, Декър щеше да рискува живота си, за да си отмъсти.
Втурна се към задния двор. Този път извади късмет. Вратата беше отворена. И той знаеше защо.
Стрелецът беше влязъл оттук.
Декър също влезе. Беше наясно, че е твърде голяма мишена, затова се приведе леко. Анализира ситуацията. Онзи можеше вече да е избягал пеша или с кола.
И все пак Декър не беше чул никакъв звук, който да потвърди, че това се е случило. А и се съмняваше, че е минало достатъчно време, за да може стрелецът да изчезне.
Това означаваше, че той се намира в празната сграда, най-вероятно въоръжен със снайпер, докато Декър разполагаше единствено с новия си пистолет, с който никога не беше стрелял и следователно нямаше да бъде толкова точен на по-големи разстояния. Стрелецът можеше да го свали отдалече, без той изобщо да успее да отвърне на огъня.
Видя асансьорите, но знаеше, че в сградата най-вероятно няма електричество. Оставаха му стълбите. Използва фенерчето, за да освети коридора и да стигне до вратата, която водеше към стълбището.
И той като Ланкастър беше видял припламването на дулото. Затова сега извика този образ в паметта си и преброи етажите.
Шест.
Отвори предпазливо вратата и бавно пристъпи напред. Не беше изключено да се сблъска със стрелеца, който можеше да слиза надолу. А можеше и да се е спотаил някъде и да го дебне.
Декър започна да брои етажите. Когато стигна до шестия, осъзна, че има вероятност онзи да се е скрил на някой от по-долните, да е изчакал да го подмине и да е избягал отзад.
Миг по-късно в далечината прозвучаха сирени. Добре, ченгетата пристигаха. Трябваше да се появи и линейка в зависимост от това какво точно се беше случило в апартамента на Кац.
Декър отвори вратата на шестия етаж и надзърна вътре.
Поколеба се дали да използва фенерчето си, защото това щеше да го превърне в лесна мишена. През прозорците проникваше достатъчно светлина, за да позволи на очите му да се адаптират максимално бързо към мрака. Целият етаж беше едно голямо отворено пространство, което си имаше и плюсове, и минуси. Това намаляваше броя на местата, които Декър трябваше да провери, но и го лишаваше от прикритие в случай на необходимост.
Той затвори безшумно вратата и се скри зад едно старо метално бюро.
Спокойно, концентрирай се, ослушай се!
Чуваше единствено приближаващите се сирени. Звукът им заглушаваше всеки шум в помещението, затова той удвои усилията си да долови евентуалните движения на стрелеца.
Беше заел отлична позиция. Ако онзи искаше да избяга, трябваше да излезе през вратата, през която бе влязъл самият той.
Декър реши да пришпори нещата.
— Полиция! Обграден си! Остави оръжието и излез! Ръцете на тила, пръстите сплетени! Веднага! — Млъкна и зачака.
Сирените отвън бяха спрели. Всеки момент полицаите долу щяха да разбият входната врата и по стълбите да отекне тежкият им тропот.
Той трябваше само да удържи позицията си.
Хайде, хайде, покажи се.
Ако беше същият стрелец, Декър нямаше никакво намерение отново да влиза в ръкопашна схватка. Беше по-тежък от него с поне петдесет килограма, но въпреки това се съмняваше, че ще го надвие.
И тогава я видя. Червена точица, която обикаляше помещението. Търсеше го.
Стрелецът имаше лазерен мерник. Това му даваше предимство, поне в някои отношения. Но докато Декър наблюдаваше движенията на червената точка, прахта в изоставената сграда правеше нещо удивително: събираше се около лъча светлина, който излизаше от мерника, сякаш някой току-що бе избърсал тебешира от дъската в класната стая и сега изтръскваше напластената с бял прах гъба.