— Опитвате се да ме уплашите — отвърна пренебрежително тя, но гласът ѝ потрепери.
— Наистина се опитвам да ви уплаша и го правя за ваше добро.
— Не виждам с какво мога да ви помогна.
— Не можете или не искате?
— Доколкото знам, баща ми наистина е убил онези хора.
— Как се отнасяше той към зависимостта ви от дрогата?
— Ненавиждаше наркотиците. Защо?
— Разбрах, че се е опитвал да ви настани в клиника.
— И преди го беше правил, но без никакъв ефект. Това обаче не го отказваше.
— Баща ви някога вземал ли е наркотици?
— Луд ли сте? Абсолютно никога. Веднъж едва не преби един тип, който беше дошъл до вкъщи да ми донесе трева. Най-обикновена скапана трева.
— Разбирам. Баща ви е бил арестуван в много опасен квартал. По време на процеса защитата наблегна на вероятността да е отишъл там с надеждата да купи наркотици, с които да облекчи състоянието на майка ви.
— Вече го обсъждахме. Да, възможно е. Казах ви, че той полагаше невероятни грижи за нея. — Гардинър се усмихна и продължи: — Баща ми можеше да сглоби всичко, да поправи всичко. За десетия ми рожден ден ми подари тротинетка. Беше я сглобил от стари части и беше сложил акумулатор и мотор. Вдигаше седем-осем километра в час. Навсякъде ходех с нея. — Усмивката ѝ помръкна. — Но нямаше как да помогне на мама. Това не му беше по силите.
— Откъде е знаел къде да отиде за наркотици? — попита Декър.
Гардинър леко потрепна.
— Моля?
— Току-що казахте, че баща ви не е вземал наркотици. Ненавиждал ги е. Откъде е разбрал къде да отиде? Или с кого да говори, за да ги купи? Откъде е взел петстотинте долара, които полицаите са открили в джоба му при ареста?
— Аз… аз нямам представа откъде е взел парите. А по онова време всички знаеха в кой квартал могат да се намерят наркотици. Вече ви го казах. А и вие го знаете, нали бяхте полицай.
— Работата е там, Мици, че баща ви не е искал каквито и да било наркотици за майка ви. Той е искал чист морфин или нещо подобно. Медикаменти, откраднати от болница или аптека, а не обичайния боклук, който уличните пласьори пробутват. И тъй като съм разследвал наркодела, знам, че това е много специфична ниша и хората, които работят в нея, се броят на пръсти. Трябвало е да си доста навътре в нещата, за да знаеш кого да потърсиш.
Мици Гардинър сякаш се притесни.
— Не… не знам какво да ви кажа.
— На всичкото отгоре излиза, че баща ви е обикалял улиците часове наред, след като е убил четирима души. Човек би очаквал, че ще се скрие вдън земя, ако е извършил подобно престъпление.
Гардинър нервно облиза устни.
— Може би е бил объркан или в шок от това, което е извършил. Или се е опитвал да се скрие. И се е надявал полицаите да си помислят същото, което казахте току-що.
— Но ако баща ви наистина беше извършил тези убийства, щеше да знае, че под ноктите на момичето е попаднала негова ДНК. И че е въпрос на време полицията да почука на вратата му.
— Не мога да си го обясня — въздъхна тя. — Просто така се е случило.
— Съжалявам — каза Декър и се изправи на крака.
Гардинър го погледна, без да крие тревогата си.
— За какво съжалявате?
— Сигурно сте имали много труден живот, за да постъпите така с баща си.
— Не знам какво…
Декър вдигна ръка.
— Не си правете труда. Вече нямам нито търпение, нито време да слушам лъжите ви. — Той свали ръка и продължи: — Мисля, че сте му дали онези петстотин долара, които сте получили от някого. Одрали сте ръката му в някакъв момент и сте предали неговата ДНК на някой, който ви е платил за това. Предполагам, че баща ви, ви е вдигнал скандал, като ви е видял надрусана. Не че е било за пръв път. После сте му казали откъде може да купи крадени болнични лекарства. И сте го пратили при човек, който изобщо не съществува. Вероятно сте му казали да пробва на различни места, където е нямало да открие никой. Но нали лекарствата са били за жена му. Баща ви е продължил да обикаля. Затова не е имал алиби за времето на убийствата, затова полицаите са го арестували в квартал с лоша слава с много пари в джоба. И когато онази вечер се появихме в дома ви, вие се престорихте на дрогирана. Вероятно някой вече ви е бил предал пистолета и сте го скрили в дрешника.