Завиха зад нов завой и се озоваха в поредния дълъг коридор.
— Колко е голяма тази къща?
— Три етажа, всъщност пет, ако броиш мазето и тавана. Има шест апартамента. Сигурно не си забелязала, че в моята стая има още една врата — води към малка всекидневна, после към още една, по-малка спалня, която може да се ползва като кабинет или нещо друго. Всички апартаменти са такива. Има и двайсетина отделни спални, не помня точно.
— Защо са ви толкова много? И Пургаторите си имат свои стаи?
— Не, те не спят, не се къпят, въобще не вършат никакви човешки дейности.
— На колко години е къщата?
— На повече от сто. Преместихме се тук от Йоркшир, след като Феникс загуби Джейн. Мислехме, че промяната ще му е от полза. Полза нямаше, но ето ни тук.
— А преди Колорадо само в Йоркшир ли сте живели?
— Не, започнахме от Гърция, после Русия. Там прекарахме над четиристотин години, после се преместихме в Ямайка, но се оказа, че снегът ни допада повече от пясъка. Тогава се преместихме в Йоркшир.
Стигнаха до огромно стълбище, което се спускаше към кръгло фоайе с бял мраморен под и изписана в черно буква М, същата като рождения белег на Джакс. Когато стъпиха върху буквата, Саша вдигна глава. Високо над фоайето се издигаше куполообразен таван с изрисувано небе, облаци и ангели. В най-високата част имаше прозорче. Стените бяха облицовани в палисандрово дърво с позлатен бордюр, окичени с портретите на мъже, жени и деца, облечени в одежди от отминали времена. Три извити масички стояха на известно разстояние една от друга до заоблените стени, всяка инкрустирана с дърво, с плот от розов мрамор и по един разклонен свещник отгоре. От дясната й страна двукрила врата водеше към всекидневна, точно толкова пищна и внушителна, колко — то и кръглата зала. Отляво като че ли имаше библиотека. Джакс я поведе натам.
Стените на огромната стая бяха изцяло скрити зад рафтове с книги, а по средата минаваше тясна пътечка, до която се стигаше по спираловидна стълба. Гигантска камина красеше стената срещу входната врата, а над полицата й висеше картина на жена в синя рокля от епохата на регентството. Свещниците заливаха с мек златист блясък тъмните ъгли, до които слънчевата светлина от четирите големи прозореца не успяваше да достигне. Сякаш бе пристъпила в роман от деветнадесети век.
— Зашеметена си, нали?
— Напълно.
— Реших, че ще ти хареса. Когато се върнеш, можеш да постоиш тук, да разгледаш книгите. Имам доста първи издания, някои с автограф.
Все така хванал ръката й, той я преведе обратно през фоайето, после заобиколиха стълбите и минаха през отворената врата към трапезарията. Вътре се мъдреше маса, върху която спокойно можеше да кацне самолет, наредена с изящен порцеланов сервиз. Над нея се спускаха два грамадни полилея, а отстрани имаше бюфет със сребърни подноси и съдове за подгряване. Пет едри момчета ги зяпнаха, докато влизаха. По някаква непонятна причина Саша се смути. За първи път ги виждаше такива — напълно облечени, будни и спокойни. Това бяха братята на Джакс и тя се питаше дали ще я харесат, дали тя самата ще ги хареса. Ако останеше тук, щеше да е постоянно в компанията им милион години наред.
Всички имаха еднакво черни коси и бяха облечени почти идентично, изцяло в черно. Стояха на няколко крачки един от друг, явно с намерението да изглеждат небрежни, но без успех. Саша се почувства като опитно зайче, изтъпанено пред екип специалисти, които искаха да проверят от какво тесто е замесена.
Джакс започна представянето. Така си приличаха, а същевременно коренно се различаваха — по чертите, по прическата, по характер. Денис беше бъбривецът, душата на компанията, или поне така реши Саша — онзи, който си поставяше за цел да разсмее другите. Огледа червената й рокля и червената тениска на Джакс и побърза да отбележи.
— Хайде, признайте си. Нарочно сте се облекли еднакво, нали.
Досмеша я, имайки предвид, че петимата бяха облечени досущ един като друг.
Най-високият, Тай, я попита:
— Можеш ли да яздиш?
— Не, израснала съм в Сан Франциско.
— Тогава ще ти намеря кон и ще те науча да яздиш. — Онзи до него го смушка с лакът и Тай го изгледа възмутено. — Какво? Опитвам се да се държа любезно.
— Здравей, Саша — подхвана с усмивка момчето с острите лакти и прибрани в опашка коси. — Аз съм Кирос, но всички ми казват Кий. Драго ни е, че си сред нас.