— Първата врата вляво горе по стълбите.
Десет минути по-късно, когато Саша замъкна и втория сак до горе, входната врата се отвори и се чу женски глас:
— Тук ли е?
Тим, заседнал в гигантско кресло пред телевизора, отвърна:
— Да.
— Ах, ти копеле, не мога да повярвам, че си домъкнал детето на онзи кучи син в къщата ми. Нямаш право!
— Къщата е моя и това е дъщерята на най-добрия ми приятел. Ако не ти изнася, можеш да си вървиш.
— Може и така да направя.
— Само гледай вратата да не те халоса, като излизаш.
Саша надникна през перилата, но Мелани така и не забеляза, скри се от погледа й и влезе в хола, без да погледне нагоре. Входната врата остана да зее. След малко през прага пристъпи тъмнокосо момче, затвори след себе си, вдигна глава и я видя. Очите му се стрелнаха към хола, откъдето се чуваха сърдити гласове, после тръгна нагоре по стълбите.
— Ти явно си Саша.
— А ти явно си Крис.
Крис пое чантата от ръката й и тръгна към стаята за гости. Тя го последва и проследи с поглед, как слага сака върху едно от двете единични легла, преди да се обърне към нея.
— Татко каза, че ще живееш при нас. Кофти работа с майка ти.
Саша само кимна.
— Е, аз имам да свърша едни неща. — Той мина покрай нея, влезе в стаята до нейната и затвори вратата зад себе си. След няколко секунди Саша чу познатия звук от видеоигра.
Тя придърпа първия сак с намерението да извади дрехите си, но още преди да дръпне ципа, Мелани връхлетя в стаята.
— Изобщо не си вади багажа! Няма да останеш тук дълго.
Саша я зяпна, без да знае какво да каже. Беше сигурна, че тази жена ще я намрази, но както вървяха нещата, нищо чудно да се наложи да пренощува в кашон на улицата.
Мелани спря до леглото. С резки движения разкопча най-големия от саковете на Саша и започна да вади нещата и да ги мята на пода.
— Къде е? Сигурна съм, че онази кучка ти го е дала! Искам си го, веднага!
— Какво търсиш?
— Пръстена на баща ми. Майк го отмъкна, когато баща ми умря, но след като и Майк е мъртъв, смятам да си го взема обратно. Мой си е.
— Не е у мен. Майка ми го взе със себе си в Русия.
— Лъжкиня! Лъжеш точно като Майк. — Тя стигна дъното на сака и се прехвърли на другия. Саша загледа как изсипва всичко на пода и дъхът й спря, когато издърпа белия цилиндър.
— Какво е това?
— Портрет на мама — излъга момичето.
Мелани хвърли цилиндъра като опарена и го срита под леглото.
— Ако го закачиш, ако само посмееш да го извадиш, ще го изгоря. Разбра ли?
— Да — Саша се постара да прикрие облекчението си. Насили се да скрие всякаква емоция, надявайки се Мелани по-скоро да приключи с обиска и да си тръгне.
Когато стана ясно, че Саша не лъже и че действително не носи пръстена, Мелани обърна гнева си към нея.
— Добре че депортираха майка ти. Няма да е лошо руснаците да я екзекутират. Вечно виреше нос и се правеше на всемогъща, гледаше ме отвисоко и се мислеше за много специална. Досущ като Майк. Господин Съвършения, винаги прав. Но си получи заслуженото. Никога не съм се радвала толкова, колкото като разбрах, че са го застреляли. Арогантно копеле, вечно…
— Стига! — прекъсна я Саша ужасена. Нищо чудно, че Тим бе толкова смачкан, а Брет — толкова противен, с такава майка. — Разбирам, че си го мразела, но той ми е баща и го обичам. Не мога да слушам…
— Да не си посмяла да ми отговаряш! — Мелани се приближи към нея с блеснали от ярост очи и Саша отстъпи назад, стресната, че Мелани ще я зашлеви. — Не стига, че трябва да те търпя в къщата си, но проклета да съм, ако ти търпя приказките!
Уха! Що за лицемерие.
— Съжалявам, че създавам неудобства, но нямам друг избор. Не може ли някак да се разбираме?
— Не мога да те гледам, без да се сетя за брат ми.
— Какво толкова ти е направил, че да го мразиш така?
— Роди се, ето какво! Живя, диша и беше самото съвършенство, истинско златно дете, а аз сякаш престанах да съществувам.
Значи баща й не бе сторил нищо, за да заслужи яростта й. Тази жена бе полудяла от ревност, от параноя, разяждана от горчивина — жертва на собственото си изкривено съзнание. Но имаше и още нещо, нещо плашещо и зловещо, което надминаваше омразата и гнева, но Саша не успяваше да го разгадае.
— Не те искам тук, не ми пука дали си жива, или не. Ядосаш ли ме дори само веднъж, изхвърчаш на улицата. Разбра ли ме?