Саша буквално зяпна от изумление.
Мелани изприпка до печката и цъкайки с език, се захвана да приготвя нова пържола, като от време на време измърморваше по някое извинение. Невероятно! Пъхна втората пържола в скарата и се върна да сервира на господин Бруно. После на Тим, накрая на Крис. А когато се завъртя за последен път, каза:
— Съжалявам, Саша, май тази вечер ще си вегетарианка.
„Насъщния ни хляб дай ни днес.“ Нямаше друго, освен грах. Картофите не стигаха за всички, а никой не предложи да подели порцията си с нея. Хлебчетата бяха изчезнали. Мелани ядеше някаква странна зърнена смес с вид на кафява каша. „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си.“ Стомахът й отново възнегодува, а миризмата на пържолите напълни устата й със слюнка. „И не въведи нас в изкушение…“
— Е, Крис — обади се господин Бруно, — ще дойдеш ли на срещата довечера?
Крис поклати глава, без да вдига очи от пържолата си, и измърмори нещо за домашна работа.
— Е, хайде, хайде, нали е петък. Защо не се присъединиш към нас?
Саша упорито дъвчеше граха си, макар да й се виеше свят и да й се гадеше. Точно както се чувстваше и в присъствието на Алекс.
— Ами ти, Саша? Не би ли искала да се присъединиш към нас довечера?
— Ами, не, не мисля. Доста съм уморена.
— Така ще можеш да се запознаеш с някои от съучениците си. И да си по-спокойна през първия учебен ден. В момента групата ни е малка, но това ще се промени, нали, Мелани?
— Със сигурност. В днешно време хлапетата се разсейват по толкова много излишни неща, че е чудесно да си имат своя групичка с общи интереси, да се забавляват заедно. Ще ми се да дойдеш, Крис. Ще ти хареса, сигурна съм.
— Остави го на мира — обади се Тим с пълна уста. — Глупавият ви таен клуб хич не го интересува.
Господин Бруно не даде вид да се е засегнал. Все така спокойно отвърна:
— Разбирам предразсъдъците ти, Тим, но не си ли съгласен, че за младите хора е полезно да чувстват, че имат свое местенце, че са част от по-голяма общност?
Тим се направи, че не го чува. Напрежението във въздуха бе съвсем осезаемо и болезнено неловко.
Мелани запълни неудобното мълчание с кратка реч колко е трудно да си тийнейджър в днешно време. После се обърна към Саша и заяви с фалшива усмивка:
— Трябва да идеш и да се опиташ да се сприятелиш с някого. Гимназията в Телюрайд е малка, децата общуват в затворени групички. Ще останеш без приятели.
— Благодаря за загрижеността. Знам точно колко е важно щастието ми за теб.
Мелани изостави преструвките и се намръщи.
— Добре тогава, малка неблагодарнице, стой си тук и прави компания на Тим. Ще се спукате от смях. Или пък на Крис. Страшно е забавен, с нос, заврян в тъпите видеоигри.
— Мелани — подхвана Тим с нисък, заплашителен тон, — знам номера наизуст.
На кого ли заплашваше да се обади? Вероятно лекар или заведение за психично болни, нямаше какво друго да бъде. Но за каквото и да ставаше въпрос, заплахата свърши работа. Мелани го изгледа ядно, но не каза нищо повече.
Несмутен от напрежението и грозните думи, господин Бруно продължаваше да се храни, сякаш нищо не се беше случило. Брет лапаше, напълно глух за всичко. Крис хапна малко, после бутна стола си назад, стана и излезе.
Саша побърза да довърши порцията грах, извини се и се накани да стане.
— Мелани — обади се господин Бруно, — сигурен съм, че можеш да й предложиш още нещо да хапне. Не можем да оставим новата ни ученичка да припадне от глад, нали?
— Искаш ли каша от ленено семе? — предложи Мелани с половин уста.
Как ли пък не, с малко кал за гарнитура.
— Не, благодаря ти.
— Много ми беше приятно да се запознаем, Саша, и с нетърпение очаквам да се опознаем по-добре. Много се гордея, че поддържам приятелски отношения с всичките си ученици. Именно по тази причина учредих Гарваните.
„… но избави ни от лукавия“ Саша хукна нагоре, прескачаше стъпалата по две наведнъж, тичешком измина коридора и нахълта в стаята си. Едва се добра до банята и повърна граха, а гласът на Бруно продължаваше да отеква в главата й. Гарвани. Гарвани. Гарвани.
Тази нощ сънува странни сънища. Под носа й се разтегнаха безкрайни маси, отрупани с превъзходна храна, която изчезваше, преди да успее да я докосне, а в следващия момент видя майка си, затънала до колене в сняг, да скита и да търси къде да се скрие от гигантските руски войници по петите й. А после сънува Гарваните, студения, вмирисан склад, камъните. Наново изживя всеки един миг, чак до последния си спомен — как се бе обърнала към Бог за помощ, за спасение. След това нишката се оплете, съвсем се обърка, като всеки друг лишен от смисъл сън. Гарваните внезапно замръзнаха на място, остана само Алекс, който я заплашваше, канеше се да я убие, а после неочаквано изчезна и се появи някой друг — мрачен, злокобен силует, който мълвеше непонятни, но странно успокояващи думи. Искаше да се събуди, но видението продължаваше, а страхът й се стопи в очакване, сякаш предстоеше да се случи нещо невероятно.