— Това не е алкохол. Сайдер с подправки.
Значи затова миришеше толкова приятно. Саша отпи една глътка и й се прииска да задържи шишето. Топлината плъзна по тялото й като разтопено масло. Отпи още веднъж.
— Невероятно е.
— Изпий го. Приятно е, нали?
Цялото й тяло бе просмукано от топлина.
— Сигурен ли си, че е сайдер?
— Съвсем — май пак го обземаше палаво настроение. — И може би щипка магия.
— Да не ме арестуват?
— Няма. Пий, Саша, и ще видиш колко ще ни е забавно надолу.
Тя изпи всичко до дъно и му подаде шишето.
— Благодаря ти, Джакс.
Беше страшно мил, неочаквано мил. Повечето готини момчета бяха така погълнати от себе си, че въобще не забелязваха околните, но той съвсем не изглеждаше самовлюбен. Напротив, изглеждаше едва ли не скромен, и толкова… добър. А комбинацията между външния му вид и добротата му бе неочаквана за нея и, без да иска, тя вече се чувстваше донякъде привлечена.
Всъщност какъв беше смисълът да се самозаблуждава? С мъка успяваше да се сдържа да не го зяпа. Странна работа. Хем изобщо не беше неин тип.
Последния път бе хлътнала по кльощаво, сухо, русоляво момче, при това стеснително — свиреше на кларинет в училищния оркестър и седеше на един чин с нея в часовете по химия. Тайлър Хъдсън. Колкото и да се мъчеше да флиртува с него, той никога не отвръщаше. Бяха добри приятели — и само толкова.
Тайлър беше точно нейният тип. Не харесваше едри мускулести мъжаги.
Не и досега.
Тя се изправи, сложи си ските и го последва обратно на пистата, съсредоточена и решена да се отпусне, както я бе посъветвал. И колкото и да бе невероятно, успя да се плъзне поне сто крачки, преди да падне. Остави се да се претърколи и бързо се озова обратно на крака. Ставаше все по-лесно. Вече наближаваха края, когато той се провикна:
— Искаш ли да се пуснем още веднъж?
Саша не можа да повярва на ушите си, когато се чу да отговаря:
— Искам.
Какво, за бога, имаше в шишето?
Това бе най-прекрасният ден в живота му. Саша бе очарователна, забавна и невероятно упорита. Гледаше я как постепенно набира увереност, как установява, че умее да кара не по-лошо от другите, виждаше искрената радост в прекрасните й сини очи — беше невероятно.
След третия път вече се чувстваше съвсем смела. Твърде смела. Науми си да се спусне встрани от основната писта, по тясната просека, която се виеше между дърветата и се включваше обратно в пистата. Джакс тръгна след нея и изпадна в ужас, когато я видя как лети напред и не успява да вземе завоя. Падна тежко и се опита да се претърколи, но кракът й се оплете в ските и се блъсна странично в една скала. Джакс чу, как костта изхрущява, и разбра, че е счупена още преди Саша да усети болката.
Със свито гърло се хвърли към нея и за малко сам да се пребие в скалата. Бързешком смъкна ските и коленичи до нея, припряно свали ръкавиците си, за да може внимателно да разплете бъркотията от ски, щеки и крака.
Саша лежеше в снега с разпилени златисти коси, мигаше срещу него, видимо уплашена, и се бореше със сълзите.
— Май трябва да викнеш спасителния отряд.
— Може би няма да се наложи. — Той се съсредоточи, положи ръце върху крака й, точно над счупената фибула. Костта бавно зарасна под пръстите му. После вдигна очи към лицето й и прочете точно това, което очакваше. Шок. Смайване. И страх.
— Как го направи?
Налагаше се веднага да й изтрие паметта да забрави, че кракът й е бил счупен, а той го е излекувал, и да помни единствено, че е паднала. И да не си спомня, че е видяла очите му без очилата.
Той ги метна настрана, приведе се над нея, плъзна пръсти в копринените й коси и я целуна. Тя имаше вкус на карамел — едновременно сладък и солен.
Саша отвърна на целувката едва след няколко секунди и Джакс осъзна, че дори сега продължава да го следва, да го имитира, както бе правила цялата сутрин. Беше толкова неопитна в целувките, колкото и в ските. На седемнайсет, почти осемнайсет, и никога не се бе целувала.
Имаше нещо така… невинно, невероятно, прекрасно в това, че бе първият, с когото се целуваше, че чак му стана неудобно от собствената му сантименталност.
Целувайки я, стоейки толкова близо до Анаво, Джакс за първи път разбра какво би било да постигне покой. Беше опияняващо. Невъзможно бе да се откъсне. Наложи се да впрегне огромно количество воля, за да отдели устните си от нейните, но дори и след това не се отдръпна изцяло, продължи да се взира в невероятните й очи с цвета на здрачаващо се небе, тъмносини и озарени от светлината на душата й. Тя го гледаше, без да трепне, без да го съди. Точно както в Сан Франциско — виждаше какво се крие в очите му, но не се страхуваше. Изпитваше любопитство, може би смут, но не и страх.